— Тук ли са сега? На идване видях един айсджамър, вдигнат на твоята машина.
— Неговият — потвърди квесторът.
— Някой друг пристигна ли с него?
— Само момичето.
Посетителят повдигна вежди. И те като косата му имаха цвят на току-що паднал сняг на лунна светлина.
— Момиче ли? Каза, че имал син, не дъщеря.
— Пътува с тях. Не е роднина, пасажерка. Казва се… — Престори се, че преравя спомените си. — Рашмика. Рашмика Елс. Шестнайсет-седемнайсет стандартни години.
— Хвърлил си й око, а?
— Прави впечатление. Без да се старае, прави впечатление. — Усещаше ръцете си като две топки от змиорки, които се плъзгаха гладко една в друга. — Има някаква сигурност в нея, някаква решителност, която човек не вижда често, особено в нейните връстници. Сякаш изпълнява мисия.
Мъжът бръкна в куфарчето и извади чиста спринцовка.
— Каква е връзката й с Крозе?
— Доколкото знам, е само пасажерка.
— Чу ли репортажа за липсващия човек? За момичето, избягало от семейството си във вигридските полупустинни земи? Че местната полиция търси евентуален саботьор?
— Това тя ли е? Страхувам се, че изобщо не свързах двете събития.
— И по-добре за теб. — Грьолие вдигна спринцовката към светлината. Лицето му се разкриви зад стъклото й. — Иначе можеше да я върнеш там, откъдето е дошла.
— Това нямаше ли да е добре?
— Предпочитаме засега да остане в кервана. Тя е от интерес за нас, нали разбираш. Дай ми ръката си.
Квесторът нави ръкав и се приведе през масата. Ментово бонбонче не го изпускаше от очи и дори преустанови “миенето” си. Квесторът не можеше да откаже. Нареждането беше дадено толкова спокойно, че не можеше и дума да става за неподчинение. Спринцовката беше прозрачна: щяха да му вземат, а не да му вливат кръв.
Квесторът си наложи да запази спокойствие.
— Защо трябва да остане в кервана?
— За да стигне там, накъдето се е запътила. — Грьолие пъхна иглата във вената му — Някакви оплаквания в областта на обичайните ти придобивки, квесторе?
— Оплаквания ли?
— Във връзка с Крозе. За това, че е изкарал малко повече от скътлъровите си боклуци от обикновено.
— Обичайното мрънкане.
— Този път в него може да има нещо. Момичето присъстваше при неговите сделки, нали?
Квесторът осъзна, че разпитващият го всъщност знае отговора на почти всеки въпрос, който бе дошъл да зададе. Наблюдаваше как спринцовката се пълни със собствената му кръв.
— Изглеждаше любопитно — отвърна той. — Казва, че се интересува от скътлърови останки. Представя си се като учен. Не видях нищо лошо да му позволя да присъства. Решението беше на Крозе, не мое.
— Обзалагам се, че е било негово. Момичето има особен талант, квесторе, даден му от Бога дар: разпознава лъжите. Разчита микроизражения на човешкото лице, подсъзнателните сигнали, които повечето от нас почти не забелязват. Те обаче му крещят, ярки като неонови знаци.
— Не виждам…
Грьолие измъкна спринцовката.
— Момичето е разчитало лицата на водещите преговорите от вашия отдел за придобивките, разбирайки доколко са искрени, като кажат, че са достигнали своя лимит. И е изпращало тайни знаци на Крозе.
— Откъде знаете?
— Очаквах момичето да се появи. Внимавах за сигнали. Те ме доведоха тук, в този керван.
— Но тя е само едно момиче.
— Жана д’Арк е била само едно момиче. А е предизвикала ужасна бъркотия. — Залепи лейкопласт на ръката на квестора, после пъхна пълната спринцовка в специално отделение на куфарчето. Кръвта започна да се прецежда, когато един механичен пистон натисна надолу буталото на спринцовката. Куфарчето започна да си тананика и да пухти.
— Ако искате да го видите… — предложи квесторът.
— Не, не искам да го виждам. Поне не още. Искам обаче ти да не го изпускаш от поглед, докато стигнете Пътя. То не трябва да се върне с Крозе. Твоята задача е да се погрижиш да остане в кервана.
Квесторът оправи ръкава си.
— Ще се постарая.
— Това не е достатъчно, нужно е нещо повече от старание. — Все така с куфарчето в скута си, той се присегна и вдигна Ментово бонбонче, държейки вдървеното създание в юмрука на скафандъра си. С другата ръка хвана един от предните му крайници и го отскубна. Съществото се замята лудо и изсвири пронизително. — О, виж какво направих.
— Не — промълви квесторът, замръзнал шокирано на мястото си.
Грьолие върна измъченото същество на масата и пусна откъснатия му крайник на пода.
— Това е само един крайник. Има още много такива там, откъдето е взет.
Опашката на Ментово бонбонче се гърчеше в агония, като ту се навиваше, ту се развиваше.