Скорпион понижи глас и притисна микрофончето на слушалките още по-близо до устата си, за да не го чуе никой.
— Какво е видял Полфри?
— Обичайното, сър: не много, но достатъчно, за да ни бъде доста трудно да го накараме да слезе толкова дълбоко отново.
— Разпитай го, запиши всичко, което каже, дай му да разбере, че не трябва да говори с никого за това. Ясно?
— Да, сър.
— После му намери друга работа. — Скорпион направи пауза, обмисляйки намръщено последствията от това. — Всъщност аз също бих искал да поговоря с него. Не го оставяй да напуска кораба.
Без да чака отговор, той прекъсна връзката, върна слушалките обратно в апаратчето и се върна до масата. Седна и даде знак на Хури да продължи разказа си.
— За какво беше това? — попита тя.
— Нищо, за което трябва да се притесняваш.
— Но аз се притеснявам.
Прасето усети остра болка между очите. Напоследък често получаваше главоболие, а ден като този определено не помагаше.
— Някой докладвал за привидение — отвърна той, — една от дребните прояви на Капитана, за които спомена Антоанет. Не означава нищо.
— Така ли? Аз се появявам, той се появява, а ти мислиш, че не означава нищо? — Хури поклати глава. — Аз знам какво означава, дори вие да не знаете. Капитанът разбира, че тук долу става нещо сериозно.
Болката между очите му се разшири малко. Скорпион стисна с палеца и показалеца си кожата между зурлата и челото си.
— Разкажи ни за Силвест — произнесе с преувеличено търпение той.
Ана въздъхна, но направи, каквото я помоли.
— В звездата имаше нещо като комитет за посрещането ни, съставен от Силвест и неговата съпруга, точно такива, каквито ги бях видяла последния път. Дори стаята изглеждаше същата — научен кабинет, пълен със стари кости и апаратура. Но усещането беше друго. Сякаш участвах в някаква светска игра, но бях единствената непосветена в нейните тайни. Вече не говорех със Силвест, ако изобщо някога бях говорила с него.
— Някакъв шарлатанин? — обади се Клавейн.
— Не. Говорех с истинския обект… сигурна съм… но същевременно това не беше Силвест. Все едно… слизаше на моето ниво, слагаше маска, за да мога да разговарям с нещо познато. Знаех, че това не е цялата история. Даваха ми успокоителния вариант, като махаха плашещите детайли. Според мен Силвест мислеше, че не съм способна да понеса онова, в което се беше превърнал в действителност след всичкото това време. — Усмихна се. — Изглежда, мислеше, че ще ми взриви ума.
— И не е изключено, след като е прекарал шейсет години в матрицата Хадес — отсъди Клавейн.
— Но все пак — продължи Хури — не мисля, че всъщност имаше действителна измама. Във всеки случай — нищо, което не беше абсолютно необходимо в името на здравия ми разум.
— Разкажи ни за по-късните си посещения — каза Клавейн.
— Ходех сама първите няколко пъти. После вече винаги с някой друг — Рьомонтоар, Торн или някой доброволец.
— Но винаги и ти? — попита Клавейн.
— Матрицата ме приемаше. Никой друг не искаше да рискува да влезе в нея без мен.
— Не ги виня. — Клавейн направи пауза, но за всички присъстващи беше очевидно, че има какво още да каже. — Но Торн умря, така ли?
— Както винаги, падахме към неутронната звезда — поде Хури — и тогава нещо ни удари. Може би енергиен заряд от заблудено оръжие, никога няма да разберем със сигурност. Може би обикаляше около Хадес от милиони години или пък бе нещо от инхибиторите, нещо, което бяха рискували да поставят толкова близо до звездата. Не беше достатъчно да унищожи капсулата, но достатъчно, за да убие Торн.
Ана спря да говори и в стаята се възцари неловко мълчание. Скорпион огледа присъстващите и забеляза, че всички са свели глави; никой не смееше да гледа към Хури, дори Халат.
Ана продължи разказа си.
— Звездата ме улови жива, но Торн беше мъртъв. Тя не успя да събера онова, което бе останало от него, в живо същество.
— Съжалявам — промълви едва чуто Клавейн.
— Има още нещо — прозвуча също толкова тихо гласът на Ана.
— Продължавай.
— Част от Торн все пак оцеля. Любихме се при дългото падане към Хадес и така, когато влязох в звездата, отнесох част от него със себе си. Бях бременна.
Клавейн не отговори веднага, за да позволи на думите й да си свършат работата и да им даде достойното пространство, което заслужаваха.
— И детето на Торн?
— Е Ора — отвърна Хури. — Бебето, което ми открадна Скейд. Детето, което дойдох да взема оттук.
ЧЕТИРИНАЙСЕТ
Арарат, 2675 година