Стаята, в която бяха казали на Полфри да изчака Скорпион, беше едно от по-големите складови пространства, използвани от управата на трюмовете, отделът, натоварен с това да поддържа по-ниските нива на кораба колкото се може по-сухи. Извитите стени на помещението имаха някакво лъскаво сиво-зелено покритие, втвърдено до жилаво, наподобяващо восък образувание. Гладкият под беше ламаринен. За него с дебели болтове беше закрепено малко, очукано бюро, върху което лежаха пепелник, стъкленица, пълна до половината с нещо като катран, и частите от няколко разглобени трюмни помпи. Върху тях, както си помисли Скорпион, беше подпрян шлем от скафандър с античен дизайн с олющена сребриста боя. Седналият зад бюрото Полфри пушеше цигара след цигара със зачервени от умора очи, с разчорлени редки черни коси, между които се виждаше загорелият му от слънцето скалп. Носеше гащеризон в цвят каки с много джобове, а около врата му, на изтъркани въженца, висеше дихателен апарат.
— Разбрах, че си видял нещо — започна Скорпион, като придърпа друг стол, чиито крака изскърцаха ужасно по металния под, и седна на него обратно, така че облегалката остана между разтворените му крака, но с лице към своя събеседник.
— Така и казах на шефа. Сега вече мога ли да се прибирам?
— Твоят шеф не ми даде особено ясно описание. Искам да знам малко повече. — Скорпион му се усмихна. — Тогава всички ще можем да се приберем по домовете си.
Полфри смачка поредната цигара.
— Защо? Не може да се каже, че ми вярваш, нали?
Главоболието на Скорпион не беше намаляло.
— Защо смяташ така?
— Всички знаят, че не вярваш във видения. Мислиш, че просто си намираме причини да се чупим от задълженията в дълбоките нива.
— Вярно е, че шефът ти ще трябва да уреди някакъв нов детайл за тази част на кораба, вярно е също така, че не вярвам на всички доклади, стигащи до бюрото ми. Много от тях обаче съм склонен да приема сериозно. Те често следват определен модел, струпани са в една част на кораба или се движат нагоре-надолу в поредица съседни нива. Като че ли Капитанът се фокусира върху даден район и се придържа към него, докато постигне, каквото е намислил. Виждал ли си го преди?
— За пръв път — отвърна Полфри.
Ръцете му трепереха. Пръстите му бяха възлести, яркорозовите им кокалчета напомняха пришки, които ще се пукнат всеки момент.
— Кажи какво видя.
— Бях сам. Най-близкият екип беше три нива по-нататък и оправяше друг проблем с помпите. Бях слязъл да видя един агрегат, защото подозирах, че прегрява. Носех куфарчето с инструментите. Не възнамерявах да оставам дълго долу. Никой не обича да работи в толкова ниски нива, особено пък сам.
— Мислех, че политиката е никой да не бъде изпращан сам под ниво шестстотин.
— Така е.
— Какво тогава правеше там самичък?
— Ако се придържахме към правилата, корабът щеше да се наводни само след около седмица.
— Ясно.
Постара се гласът му да прозвучи изненадано, но чуваше същата история десетина пъти всяка седмица, из цялата колония. Всеки мислеше, че единствено неговият екип работи до изнемога. Колективно цялата колония залиташе от една трудно овладяна криза към друга. Но само Скорпион и шепа от неговите помощници го знаеха.
— Ние не си губим времето с работнически книжки — реши да изясни Полфри, сякаш това трябваше да е следващата мисъл на неговия събеседник.
— Защо не ми разкажеш за привидението? И така, беше слязъл да видиш сгорещената помпа. Какво се случи?
— С ъгълчето на окото си забелязах някакво движение. В началото не можах да разбера какво е — там долу е тъмно, а осветлението ни не работи толкова добре, както би трябвало. Човек си въобразява много неща, така че не си изкарва акъла веднага, когато помисли, че е видял нещо. Но когато насочих светлината натам и се вгледах както трябва, се уверих, че наистина има нещо. — Опиши го.
— Приличаше на машина. Железария. Стари механизми за помпи, стари части от слуги. Жици. Кабели. Неща, които може би лежат там от двайсет години.
— Видял си някакви машинни части и си решил, че е привидение?
— Не беше само машинария — отвърна отбранително Полфри. — Всичко беше организирано, събрано, свързано в нещо по-голямо. С човешка форма. Просто стоеше там и ме наблюдаваше.
— Чу ли приближаването му?
— Не. Както казах, това бе само старо желязо. Може би си беше стояло там през цялото време, очаквайки да го забележа.
— И когато го забеляза… какво се случи тогава?
— То ме погледна. Главата — беше съставена от стотици дребни частици — се раздвижи, сякаш ме поздравяваше. И видях нещо в лицето, нещо подобно на изражение. Не беше просто машина. Там имаше ум. Определена цел. — И додаде, макар да не беше нужно: — Тази работа изобщо не ми се понрави.