Спомни си също така за подозренията на полицията, че е свързана по някакъв начин със саботажа. Беше усложнила положението си, като бе избягала от къщи малко след него, но те нямаше да направят подобни изявления, ако не разполагаха с други доказателства в подкрепа на своите действия.
Какво означаваше това? Ако наистина тя беше взривила склада с експлозивни материали, несъмнено щеше да има някакви спомени. Нещо повече — защо щеше да прави нещо толкова безсмислено? Не, определено не можеше да е тя. Явно ставаше дума за някакво нещастно стечение на обстоятелствата.
Не можеше обаче да отхвърли така лесно съмненията си.
Десет минути по-късно се озова под небето на гърба на огромната машина. Въпросът във връзка със саботажа все още не й даваше мира, но с усилие на волята насочи мислите си към настоящето.
Върна се към спомена за случилото се в коридора — когато квесторът я беше заварил до вратата. От всички възможни изходи за покрива той се бе озовал точно при онзи, който тя опитваше да отвори. По-вероятно я беше шпионирал и беше проследил скитането й из неговата малка империя на колела. Когато я заговори, явно криеше нещо. Сигурна беше: то бе изписано на лицето му, в моментното вдигане на веждите. Чувството му на вина, задето я следеше? Съмняваше се, че му се удава често да следи момичета на нейната възраст, така че не беше изключено да се възползва максимално от тази възможност, в компанията на ужасната си животинка.
Не й харесваше мисълта, че я наблюдава, но пък нямаше да остане дълго в кервана, а единственото, което я вълнуваше наистина в този момент, беше да огледа покрива. Ако квесторът я наблюдаваше, вече бе имал доста възможности да я спре, докато тя си обличаше скафандъра и се качваше по стъпалата, водещи към покрива. Никой не се появи, следователно вниманието му най-вероятно беше насочено другаде, или пък беше решил, че не си заслужава да си прави труда да ограничава достъпа й дотам, където иска да отиде.
Тя бързо забрави за него, развълнувана от шанса да бъде отново навън.
Рашмика никога не беше ставала свидетел на изчезване. От нейното раждане насам се бяха случвали две. Едното, когато Халдора се виждаше от полупустинните земи, но тогава тя беше в час. Знаеше, разбира се, че вероятността да види нещо е изключително малка, дори ако човек имаше невероятния късмет да се намира навън на леда, когато се случи това. Изчезванията траеха частица от секундата. В мига, в който човек осъзнаеше какво се е случило, вече беше прекалено късно. Единствените хора, видели някога това събитие — с изключение на Куейч, разбира се, който беше поставил началото на това, — бяха тези, които си поставяха за цел да наблюдават Халдора във всеки възможен миг. Но дори те трябваше да се молят да не се случи да премигнат или да отклонят погледа си в този критичен момент. Лишавани от сън с помощта на лекарства и избирателна неврологична интервенция, те и без това бяха полубезумни.
Рашмика не можеше да си представи да се посветиш до такава степен на нещо, но и никога не бе изпитвала и най-малка склонност да се присъедини към някоя църква. Желанието й да наблюдава изчезване имаше съвсем други подбуди: все още беше убедена, че това е напълно обясним естествен феномен, а не доказателство за божествена намеса в космически мащаби. И според нея беше жалко да не бъдеш в състояние да видиш нещо толкова рядко, толкова наподобяващо чудо. Затова още от малка, когато Халдора се намираше високо, тя се стараеше всеки ден да посвещава известно време на наблюдаването му. Това беше нищо, сравнено с безкрайните часове на наблюдателите от катедралите, и статистическата вероятност да види феномена беше почти равна на нула, но Рашмика продължаваше да го прави, без да обръща внимание на подобни съображения, и дори мъмреше онези, които не споделяха особения й научен рационализъм.
Покривът на кервана представляваше странен пейзаж с всевъзможни препятствия. Сред тях имаше генератори, радиаторни ребра и перки, пълзящи проводници и електрически кабели. Всичко изглеждаше много старо, отдавна сглобено. Момичето се движеше по оградената с перила пътека. Когато стигна до края, погледна надолу и се ужаси, като видя колко далече отстои земята и колко бавно изглежда движението им. Тук горе нямаше друг, поне не на тази машина.
Вдигна очи нагоре, извила врат, доколкото й позволяваше скафандърът. Небето беше осеяно с движещи се в противоположни посоки светлини. Все едно там горе имаше две небесни сфери, два кристални глобуса, поставени един в друг. Както винаги ефектът беше незабавно виене на свят. Обикновено то беше просто нещо досадно, но толкова високо можеше лесно да я убие.