Рашмика стисна по-здраво перилото и сведе отново очи към хоризонта. После, след като световъртежът й премина, тя погледна отново нагоре.
Илюзията, че се намира в центъра на две сфери, не беше съвсем неточна. Светлините във външната сфера бяха звездите, невъзможно далечни; във вътрешната сфера се виждаха корабите, които се намираха в орбита около Хела и чиито съвършено полирани корпуси отразяваха слънчевата светлина. От време на време някой от тях проблясваше като светкавица, когато ултрите от неговия екипаж променяха скоростта му, за да внесат някакви корекции в орбитата или да го подготвят за потегляне.
Както беше чувала Рашмика, във всеки момент в орбита около Хела се намираха между трийсет и петдесет кораба. Повечето не бяха големи, защото ултрите нямаха доверие на Халдора и предпочитаха да държат най-ценните си притежания по-далеч от него. Обикновено това, което виждаше, бяха движещи се в системата совалки, достатъчно големи, за да побират замразени поклонници и скромен екип от ултри-посредници. Корабите, които летяха между Хела и орбитата, бяха най-често още по-малки, защото църквите не допускаха нищо голямо да се доближи до повърхността на луната.
Големите кораби, междузвездните кораби — лайтхъгърите — посещаваха рядко орбитата около Хела. Когато това се случеше, увисваха в небето като украшения, плъзгайки се по невидими маршрути от хоризонт до хоризонт. Рашмика беше виждала много малко лайтхъгъри през живота си. Те винаги я впечатляваха и едновременно с това я плашеха. Нейният свят беше пяна от лед около сърцевина от чакъл. Беше изключително уязвим. Близостта на един такъв междузвезден кораб, особено когато екипажът му правеше корекции на главния двигател, беше като да приближиш оксижен до снежна топка.
Световъртежът се връщаше на вълни. Рашмика погледна отново надолу към хоризонта, облекчавайки напрежението във врата си. Старият костюм беше надежден, но не беше пригоден за съзерцаване на небето.
Тук обаче се виждаше Халдора. Сега две трети от газовия гигант се виждаха над хоризонта. Тъй като на Хела нямаше въздух, нямаше какво да замъглява гледката и имаше много малко визуални ориентири дали наблюдаваният обект отстои на петдесетина или на милион километра. Халдора приличаше на продължение на света, на който стоеше момичето. Изглеждаше по-голям, когато беше близо до хоризонта, отколкото в зенита си, но това беше само илюзия, страничен продукт от начина, по който действаше мозъкът й. Халдора заемаше четирийсет пъти по-голямо пространство в небето над Хела, отколкото Луната — в небето на Земята. Този факт винаги я беше учудвал, тъй като той означаваше, че Луната в действителност не е особено впечатляваща в сравнение с Халдора въпреки важното място, което заемаше в земната литература и митология.
От този ъгъл на наблюдение Халдора приличаше на дебел полумесец. Макар да не беше пуснала контрастните филтри на скафандъра си, Рашмика различи ивиците с екваториално оцветяване, които преминаваха от единия до другия полюс на света: оттенъци в охра и оранжево, червеникавокафяво и жълтеникавокафяво, алено и кехлибарено. Видя завъртулките и петната там, където цветните ленти се смесваха или почервеняваха: вбесеното алено око на буреносна система, като чеп на дърво. Видя дребните тъмни сенки на многото по-малки луни, които обикаляха около Халдора, и бледата дъга на единствения пръстен на света.
Рашмика коленичи и бавно се отпусна върху хълбоците си. Позата беше също така неудобна, както опитите да гледа нагоре, но тя остана така колкото можа. Не откъсваше поглед от Халдора, заповядваше му с волята си, предизвикваше го да изчезне, да направи онова, което беше довело всички тях тук. Но гигантът просто си висеше там, сякаш прикован към пейзажа, достатъчно близо, за да го докоснеш, реален като всичко, което бе виждала през живота си.
“Но въпреки това изчезва” — помисли си тя. Фактът, че се бе случило и продължаваше да се случва, не се оспорваше, поне не от хората, прекарали достатъчно време на Хела. “Гледай го достатъчно дълго — рече си тя, — и, освен ако нямаш никакъв късмет, ще видиш как става.”
Днес определено не беше дошъл нейният ред.
Рашмика се изправи и се запъти натам, откъдето беше излязла — към задната част на превозното средство. Сега гледаше назад, към края на кервана, и виждаше как другите машини се изкачват и спускат по леките неравности на пътя. Керванът бе дори по-дълъг, отколкото при пристигането й: в някакъв момент, без фанфари, още десетина движещи се единици се бяха закачили за опашката му. И щеше да продължи да расте, докато стигнеха Неизменния път, когато щеше да се разпадне отново, тъй като отделните му части бяха предназначени за различни катедрали.