Началникът оглеждаше с интерес ниско подстригания череп на сержанта. Освен прочут криминалист, той беше любител-палеонтолог и такъв череп би обогатил добре колекцията му от кости на питекантропи, но за съжаление въглеродният метод веднага щеше да разкрие, че не е праисторически. През това време «черепът» му разказа шегата на професора.
— Не го познавам — повтори началникът, палейки следобедната си лула. — Но ако се обади пак, свържете ме.
Професорът позвъни точно в 13,30 часа. Началникът тъкмо пиеше кафето си и прелистваше една книга за разкопките в Централна Африка, а професорът започна направо кавгаджийски:
— Ама защо не пращате хората да ме арестуват, господин началник? Не ви ли докладваха?
— Слушайте, господине… — кимна началникът.
— Пауел. Жискар Пауел.
— Палеонтологът ли? — сепна се началникът. — Известният палеонтолог? — И бурно се възрадва, щом чу потвърждението. — Ей, знаете ли откога търся да се запозная с вас! Четох за вашата експедиция в Нова Гвинея…
— Друг път, господин началник. Нека свършим сега моята работа!
— На вашите услуги съм, господин професоре!
Професор Пауел повтори съобщението, което бе направил на дежурния.
— Хъм. Така значи… — измънка началникът. — Знаете ли какво, господин професоре, в момента има при мен хора, аз ще ви се обадя след десетина минути. Нали сте в къщи?
Минутите му потрябваха, разбира се, за да поиска нужната справка и да преглътне неприятната изненада, че ще трябва да се срещне с известния палеонтолог служебно. И в двата случая го губеше като мечтан събеседник; ако беше истина, професорът щеше да иде в затвора, ако беше откачил — в лудницата. Оставаше минималната надеждица, че може да е шега на друг човек, но и тя изчезна, щом извъртя дадения му номер на телефона. Обади се същият делови и авторитетен глас: «Слуша Пауел.»
— Значи вие, господин професоре, сте убили жена си? И как я убихте?
— Всъщност не исках много силно да я убивам…
— Как много силно?
— Да я ударя, исках да кажа.
— С какво я ударихте?
— Ама вие по телефона ли ще водите следствието? — каза раздразнено професорът.
Началникът забрави за миг с кого разговаряше, сряза го:
— С какво я ударихте, ви питам?
— С кокал от динозавър.
— С кокал от динозавър! — викна инспекторът, който нямаше в колекцията си нищо динозавърско. — От какъв динозавър?
— Игуанодон.
— Игуанодон — въздъхна завистливо инспекторът. — Ех, игуанодон! И какво стана?
— Пречеше ми да работя, ядосах се и…
— Исках да кажа, не се ли счупи?
— Кокалът е здрав, но жена ми…
— Къде е сега тя?
— На дивана.
— Викахте ли лекар?
— И аз мога да позная жив ли е някой или не. Пък вие нали ще пратите?
Началникът изпъшка:
— Защо я убихте бе, човек?
— Господин началник, нямам сега какво друго да ви казвам. Пък ми трябват и още десетина минути да изчета едни коректури.
— Искам да кажа, защо точно сега бе, господин професоре! Знаете ли колко работа си имаме! Добре, свършете си там коректурите, ще се чуем пак!
Той затвори телефона и си рече с примирението на дългогодишния криминалист: Ама че идиотщина! Порядъчен човек, полезен за науката и изведнъж… убиец! То жената винаги може да те накара и цял динозавър да хвърлиш по нея, ама на, улучил я! Игуанодон! Интересно, какъв ли е кокалът? Ще трябва да се приложи към делото, корпус деликти, но да заровиш такава ценност в архивите!… Това е, имат си хората всякакви кокали и правят с тях каквото си щат!…
Той позвъни на заместника си, да се посъветва с него, но никой не му отговори. Натисна копчето на звънеца и подвикна на подалия глава полицай:
— Да дойде инспектор Макеба!
— Току-що излезе. След три часа щял да се върне.
Началникът погледна часовника си, а школуваният му мозък бързо пресметна: на тенис е отишъл, един час отиване и връщане до игрището, половин час поливане на резултата…
— Инспектор Кригел!
— Забравихте ли, господин началник, той е на курсове за квалификация.
— Санчос… Не, остави го Санчос!
Санчос беше китарист-певец и се готвеше за вътрешноведомствените състезания по художествена самодейност.