Фордът грабна визитната картичка от ръката на ситроена и побърза да потегли.
— Болна ли е или нещо… — попита Жьоне, гледайки вече само към задницата на фолксвагена, защото сега щеше да настъпи най-опасният момент — отприщването на пороя от коли.
— Мъртва е — отвърна ситроенът.
— Мъртва ли? Къде я карате?
Попита го и в същия миг изтръпна от досада. Що му трябваше да се легитимира! Явно тук имаше нещо нередно, защото мястото на един мъртвец е или на гробището, или в моргата.
— В полицията — отговори ситроенът. — И ви моля…
— Че за какво й е на полицията вашата мъртва — прекъсна го с филмова ирония Жьоне, опитвайки да се измъкне. — Хайде, освобождавайте улицата!
— Убита е, аз я убих, господин инспекторе. И ви моля да ми помогнете сега…
Жьоне изруга полугласно, но и сам не се чу сред новата пукотевица на мотори и клаксони. Надвика я:
— Пауел ли сте? Професорът? Защо не си останахте в къщи, както ви наредихме? Бягате, а? Искате да я скриете някъде и да избягате…
— Я не ми дръжте такъв тон! — викна и професорът. — Ще се оплача от вас. На министъра ще се оплача!
— Ти ли бе? Убиец! Ще се оплакваш! Мислиш, че не мога сега да те арестувам ли?
Очевидно забравил, че бе тръгнал именно за да го арестуват, професорът се заяде:
— Не можеш. Нямаш заповед.
Това, разбира се, не пречеше на Жьоне да го арестува, но бедата бе другаде: сега вече наистина трябваше да изостави и жена си, и фолксвагена, а не биваше, точно сега не биваше! Той се огледа, за да съобрази какво още можеше да се направи и съзря началника на отдел «Убийства» да се промъква през навалицата пред бистрото. Извади белезниците от джоба си и светкавично захапа с тях едната китка на професора.
Началникът бе наблюдавал иззад пердето на една от хотелските стаи задръстването на улицата, докато госпожа Жьоне прибираше остатъците от закуската. Моментът беше особено изгоден да се измъкнат безопасно, но се налагаше тя да остане още малко, докато освободят колата й. А той бързаше, нетърпелив да се срещне сега с известния палеонтолог, който трябваше да го очаква вече в предварителния арест. Навън обаче инстинктът му на криминалист също го отведе към мястото на произшествието, за да помогне в по-скорошното му ликвидиране.
— Какво става тук?
— Арестувах го, шефе, току-що. Опита се да избяга.
— А, Жьоне!… — възкликна началникът и мислено наруга инстинкта си, който не бе познал дегизирания му подчинен.
— Да не сте вие началникът на…
— Приятно ми е да се запознаем, господин професоре. — Той му протегна ръка и видя белезниците. — Жьоне, Жьоне, бива ли така да се отнасяте с професор Пауел? Нали ви предупредих кой е той!
Жьоне заотключва белезниците, като припряно обясняваше как не успял да намери свободни лекар и фотограф; лекарят се е запилял някъде, може и на плаж да е отишъл в тая жега, фотографът пък готвел самостоятелна изложба, всеки си намерил някаква работа, господин началник ако не сме ние с вас… та затова отишъл сам пред дома на Пауел да ги дочака, защото се боял професорът да не направи нещо. И опасенията му се оправдали. Професорът изнесъл жервата, натоварил я в колата си и потеглил. Той, Жьоне, потеглил подире му, да види къде ще я кара…
— В полицията, къде другаде — изръмжа професорът, масажирайки прищипнатата си китка. — Цял ден ви чакам да пратите хора!
— Професоре, професоре — тъжно поклати глава началникът. — Нали ви помолих за малко търпение? Сядайте, аз ще карам.
И той въздъхна. Налагаше се да се върне към досадния делник на криминалиста — да издирва, да анализира, да разгадава. Защо например на Жьоне му е потрябвало да се маскирва, когато професорът не го познава? И какво правеше по това време тъкмо пред хотела?… Налагаше се да търси изход от положението. Случаят беше толкова прост, а сега ставаше сложен. Жьоне положително щеше да лъже и пред следствието, че професорът се е опитвал да избяга, професорът щеше да доказва с педантично записваните часове на обажданията си, че е загубил търпение да ги чака, прокурорът ще пита толкова ли е било трудно да намерят човек, който да го арестува навреме…
— Браво, Жьоне — рече той като за начало. — Добре я свършихте! Мисля, че е време вече да ви представя за повишение в първи ранг. Вземете колата си и ни следвайте!
Лицето на инспектора бързо налучка оная мъжествена меланхолия, с която филмовите му колеги посрещаха и най-потресаващата вест. Затова, тичайки назад към датсуна, той успя да хвърли един вече почти равнодушен поглед на своя стар фолксваген. Повишението му позволяваше да си купи кола от по-висока класа.