Тъй като рисуването не бе често срещана дарба в колониите, художникът стана обект на всеобщ интерес. Макар че много малко хора или почти никой не можеше да оцени професионалните достойнства на творбите му, в известно отношение мнението на тълпата не бе по-маловажно от изтънчената оценка на любителите. Той наблюдаваше въздействието от всяка картина върху лицата на некомпетентните си зрители, чиито забележки му бяха от полза, макар че те по-скоро биха критикували природата, отколкото него — нейния съперник. Трябва да се отбележи обаче, че възхищението им бе премесено с предразсъдъците на епохата и страната. Някои приемаха за посегателство спрямо закона на Мойсей, а дори и за дръзка подигравка към Създателя, да се правят такива живи подобия на божите създания. Други пък, уплашени от изкуството, способно да изобрази когато си пожелае починалите или да запази образа на мъртвите сред живите, бяха склонни да гледат на художника като на магьосник или като на известния Черен човек от старите времена на вещиците, умело прикриващ пъклените си планове. Хората доста вярваха на тези глупави измишльотини. Дори и в по-висшите кръгове той бе ограден със страхопочитание, отчасти предизвикано, подобно кълба дим, от широко разпространените суеверия, но най-вече дължащо се на разнообразните познания и умения, които той подчиняваше на професията си.
Тъй като съвсем наскоро щяха да се женят, Уолтър Льдлоу и Елинор много желаеха да им се направят портрети първите, както те несъмнено се надяваха, от дългата поредица семейни картини. В деня на гореспоменатия разговор те отидоха в квартирата на художника. Един слуга ги въведе в жилището, където, макар че самият творец не се виждаше, се намираха лица. които те не можеха да не поздравят почтително. Наистина, те знаеха, че всички присъствуващи бяха всъщност само картини, но въпреки това, смятаха за невъзможно при такава поразителна прилика да отделят живите хора от творбите на интелекта. Те разпознаха в някои от портретите или известни фигури на деня, или лични познати. Там бе губернаторът Бърнет, с вид като че току-що бе получил укорително известие от Съвета на Представителите и диктуваше много остър отговор. Мистър Кук стоеше до управника, на когото се противопоставяше, упорит и с малко пуританско изражение, каквото подобава на известен водач. Възрастната съпруга на сър Уилям Фипс ги наблюдаваше от стената, с висока яка и кринолин, високомерна стара дама, неподмината от подозрението за магьосничество. На лицето на Джон Уинслоу, много млад тогава, бе изписана войнствуваща предприемчивост, направила го изтъкнат генерал много по-късно. Още от пръв поглед те разпознаха личните си приятели. В повечето картини умът и характерът се четяха в лицата и израза на очите, така че, колкото и парадоксално да звучи, моделите едва ли приличаха така много на себе си, както портретите.
Сред тези съвременни величия се виждаха двама възрастни светци с бради, съвсем безплътни върху тъмните платна. Имаше и една бледа, но неувяхваща мадона, която навярно боготворяха в Рим. Сега тя гледаше влюбените с такъв смирен набожен поглед, че те също изпитаха желание да се помолят.
— Колко странно — отбеляза Уолтър Лъдлоу, — че това красиво лице е запазило красотата си в продължение на повече от двеста години! О, да можеше всякога красотата да е така трайна! Не й ли завиждаш, Елинор?
— Ако земята бе небесен рай, бих й завиждала — отвърна тя. — Но след като тук всичко вехне, би било голямо нещастие да си неувяхващ.
— Мрачният стар свети Петър е грозно и свирепо намръщен, макар че е светец — продължи Уолтър. — Той ме тревожи. Но светата Дева ни гледа благосклонно.
— Да, но много тъжно според мен — каза Елинор. Под тези три стари картини бе стативът, с наскоро започнат портрет. След като се вгледаха малко, те започнаха да различават образа на своя свещеник, преподобния доктор Колмън, който сякаш се оформяше и получаваше плът от един облак.
— Добрият старец! — промълви Елинор. — Той се взира в мен, като че се кани да ми даде бащински съвет.
— А в мен — добави Уолтър — като че ще поклати глава и ще ме укори за някакво злодеяние, в което ме подозира. Същото прави и моделът. Погледът му ще престане да ме смущава едва когато се изправим пред него, за да ни венчае.
В този миг те дочуха стъпки и като се обърнаха, видяха художника — бе влязъл в стаята няколко минути преди това и бе чул някои от репликите им. Беше мъж на средна възраст, с лице, достойно за четката му. Наистина, поради живописната си, макар и небрежно надиплена богата дреха и навярно поради това, че душата му непрестанно витаеше сред рисувани образи, той самият приличаше донякъде на картина. Посетителите му доловиха сходство между художника и творбите му и изпитаха усещането, като че някое лице от портретите бе слязло от платното, за да ги поздрави.