Мислите му бяха нарушени от ново радиосъобщение:
- Трийсет секунди до изстрелване. Пригответе се да освободите устройството.
- Потвърждавам, трийсет секунди до изстрелване - отвърна Дърновцев и превключи на вътрешния интерком на самолета. - Трийсет секунди! До целия екипаж, заемете позиция и потвърдете готовността си!
Един по един всички потвърдиха, че са готови да действат, системните светлини светеха в зелено.
- Петнайсет секунди - съобщиха на Дърновцев от наземен контрол. Стомахът на мъжа се сви, но ръцете му стискаха здраво управлението, беше готов да действа. Провери за последен път инструментите. Всичко беше както трябва.
- Десет секунди! - хвърли поглед на компаса. Самолетът летеше на изток, право към целта си; за да оцелее, Дърновцев трябваше да обърне тромавия бомбардировач възможно най-бързо и остро. - Изстрелване след пет секунди! Четири! Три! Две! Една... Пускай!.
Механизмът за освобождаване се задейства - летателният апарат се изстреля нагоре, когато двайсет и седем тона смърт се спуснаха от зеещото му бомбено отделение.
В момента, в който бомбата се отдели от фюзелажа на самолета, се отвори голям парашут и веднага беше подхванат от въздушното течение. Барометричните сензори щяха да задействат детонаторите на височина четири километра от надморското равнище. Даже парашутът не можеше да попречи на „Цар Бомба“ да пори въздушното пространство с ужасяваща скорост, което даваше на бомбардировача и следващия го изтребител само три минути за изтегляне.
Ако въобще можеха да се измъкнат.
Дърновцев вече работеше усърдно по управлението - Ту-95 направи рязък завой. По-малкият Ту-16 продължи да поддържа същия курс още няколко секунди, за да могат камерите и проследяващите му устройства да потвърдят, че парашутът се е отворил успешно, след което също се плъзна в посока северозапад. Пилотът му даде на пълна мощност и изтребителят бързо изпревари тромавия турбовитлов самолет.
- Товарът е освободен, парашутът се отвори - съобщи глас в слушалките на Дърновцев, предавайки онова, което беше докладвано от другия летателен апарат. - Очаквана детонация след две минути и четиресет секунди. Дайте на максимална скорост и започнете процедура за детониране. - Едва доловимо мъжът добави: - Дано Бог да е с вас.
Като лоялен комунист, Дърновцев не беше вярващ, но определено оцени сантимента. Пое по курс за изтегляне: изравни самолета и даде на пълна мощност. Ту-16 вече се губеше в далечината пред него.
Спидометърът показваше, че Ту-95 лети със скорост малко над 510 възела, четирите му двигателя работеха на пълна мощност.
- Започнете процедура за детониране! - нареди Дърновцев.
На мястото до него помощник-пилотът му постави на очите си чифт големи тъмни очила. Мъжът изчака колегата си и нахлузи своите - с тях приличаше на насекомо. Денят се превърна в нощ, едва виждаше инструментите през замъглените лещи.
Наясно беше, че съвсем скоро небето щеше да стане изключително ярко.
* * *
Волков отново хвърли поглед към облаците. Тропотът на кучетата не му попречи да чуе прелетяващия бомбардировач. Звукът беше различен от очаквания. Летателният апарат се отдалечаваше.
Мъжът се отърси от безпокойството си. Каквото и да търсеше самолетът тук, то нямаше нищо общо с него - или с причината, поради която беше тук. Докосна куфара, в който се намираше металният цилиндър, за да се увери, че си е на мястото. Беше. Уверен в начинанието си, Волков погледна назад точно когато шейната преодоля едно възвишение. Черните останки на комплекса стояха уморено на фона на снега, а отворът на ямата зееше като зловещо прозинала се уста. Руническият камък стърчеше като единствен счупен зъб на ръба ѝ.
Нямаше сантимент в погледа на Волков, когато изгледа доскорошното си работно място за последно. Това, което в крайна сметка имаше значение, беше самата работа, както и онова, което беше открил и докъде можеше да го отведе то.
Обърна гръб на руините и на устните му заигра усмивка. С пробата, която имаше, и новия живот, който го очакваше в Съединените щати, работата му щеше да продължи.