* * *
- Трийсет секунди до детонация! - излая Дърновцев по интеркома. - До целия екипаж, подгответе се за ударната вълна!
Мъжът затегна коланите си, доколкото това беше възможно, и отново се зае с управлението на самолета. Компасът беше неразличима сянка през лещите, но да поддържа курса на летателния апарат беше най-малкият му проблем.
От наземен контрол продължиха с обратното отброяване. Двайсет секунди. Десет. Дърновцев хвърли последен поглед към екипажа в кокпита. Мрачните фигури се взираха с непроницаеми черни очи. Единият от мъжете в задните места държеше малка кинематографическа камера, която беше насочена през рамото на пилота към предния прозорец. Дърновцев му кимна вяло и се опита да изгони мисълта, че може би това беше последният път, в който някой виждаше лицето му, след което се огледа отново.
Пет секунди. Четири. Три...
Въпреки силно затъмнените му очила, изведнъж небето стана ярко колкото слънцето.
* * *
Волков отново погледна часовника си: 11,32. Кучетата се справяха доста по-добре по обратния път до лодката, навярно и те бяха нетърпеливи като него да се разкарат от мрачния остров...
Оловносивите облаци станаха чисто бели.
Лумна блясък, който озари околността отгоре, отражението му в снега беше ослепително. Около шейната се надигна пара, хапещият студ беше прогонен от изпепеляваща жега...
Последната мисъл на Волков беше ужасното разкритие: бомбардировачът все пак имаше мисия. Всичко в радиус от няколко километра беше погълнато от невъобразими пламъци.
* * *
„Цар Бомба“ беше детонирана на около четири километра от земята. Дърновцев бе свършил работата си, показвайки завидни умения; дори това, че не беше възможно да накараш парашута да падне на точно определено място, а оръжието беше стоварено на по-малко от километър от целта си.
За петдесет мегатонова водородна бомба точността не беше от значение.
Ядрената огнена топка с диаметър над три километра бе гореща като ядрото на слънцето. Тя така и не достигна до земята, но бързо разпростиращата се ударна вълна срещна повърхността и беше отблъсната нагоре. Блясъкът, който се носеше със скоростта на светлината, бе достатъчен, за да разтопи скалите и да превърне в пара всички по-малки частици за секунда. След него дойде и взривът, образува се стена от изключително нагрят въздух, компресирана дотолкова, че на практика беше станала изключително твърда. Малкото останало след проблясъка беше унищожено мигове по-късно.
Ту-95 се намираше на почти петдесет километра от кота нула, когато бомбата експлодира. Екипажът в самолета усети жегата от високоенергийна радиация, рентгенови лъчи и гамалъчи, които преминаха през летателния апарат... и телата им. В кабината просветваха искри, електромагнитните импулси от ядрения взрив смущаваха окабеляването на бомбардировача. Дърновцев чу неземен писък, когато малките говорителчета в тях превръщаха електрическото претоварване в звук.
Ярката светлина навън започваше да отшумява, но пилотът знаеше, че опасността въобще не беше преминала. Ударната вълна бе тръгнала на поход. Макар мъжът да използваше машината на максимум, тя щеше да ги достигне след секунди. Подготви се за сблъсъка, ръцете му стискаха здраво управлението, беше готов да реагира светкавично...
Усещането беше подобно на това в задницата ти да се натресе засилен влак.
За момент Дърновцев беше зашеметен от силата на сблъсъка, коланите се впиха в гърдите му и му изкараха въздуха. Мъжът съумя да се върне в пълно съзнание, задиша учестено в кислородната си маска и свали очилата. Небето беше оцветено в гневно оранжево-червено, огнената топка го осветяваше като някаква малка звезда. Колосален тътен достигна до ушите на пилота: звукът на горяща атмосфера.
Изкуственият хоризонт пропадаше, стрелката на висотомера рязко спадаше надолу. Ужасното чувство в стомаха му подсказваше, че се намират в състояние на свободно падане. Ту-95 пропадаше през небесата като ранена оса. Изгуби един километър и продължаваше да губи още...
Пластовете облаци под самолета бяха изпарени от ударната вълна. Студеното море проблясваше през прозорците - летателният апарат се движеше с носа напред. Дърновцев стисна по-здраво управлението и се опита да изравни самолета. Двигателите продължаваха да работят на пълна мощност; той промени това, за да намали натоварването в крилата. Хоризонтът бавно се завърна пред очите му.
Гаденето му изчезна, тежестта в гърдите му се надигна.
- Всички добре ли сте? - провикна се Дърновцев, опитвайки се да надвика грохота. За негово успокоение всеки член на екипажа му даде положителен отговор. Последва проверка на системите. Имаше някои повреди, но въпреки тях самолетът продължаваше да лети и четирите му двигателя работеха. За мъжа това беше щастлив завършек на мисията.