Излязоха на светло и Гарион успя да разгледа човека, който го беше пленил. Той беше дребен, съвсем малко по-висок от самия Гарион, и най-забележителното нещо в него беше дългият му остър нос. Очите му бяха малки, клепачите полуотворени, черната му коса беше неравно, небрежно подстригана. Лицето му не вдъхваше доверие, а заплашително увисналата на кръста му сабя правеше съвсем малко, за да омаловажи впечатлението за несигурност, което създаваше образът му.
— Ето го нашето зайче — обяви дребният мъж и издърпа Гарион в кръга, очертан от светлината на огъня. — Много весело преследване, не ще и дума.
Леля Поул беше ядосана.
— Никога не прави това отново — строго каза тя на Гарион.
— Не бързай, госпожо Поул — обади се Улф. — Сега за него е по-добре да бяга, отколкото да се бие. Докато не порасне, краката ще са най-добрите му приятели.
— Разбойници ли ни плениха? — попита Гарион с треперещ глас.
— Разбойници? — Улф се разсмя. — Какво богато въображение имаш, момче. Тези двамата са наши приятели.
— Приятели? — повтори с несигурен глас Гарион и хвърли изпълнен със съмнение поглед към гиганта с червената брада и мъжа с лице на пор, които стояха до него. — Сигурен ли си?
Великанът също се разсмя и гласът му изгърмя като тътен при земетресение.
— Изглежда, момчето не се доверява лесно — забуча той. — Твоето лице сигурно го е предупредило, приятелю Силк.
Дребният мъж недоволно погледна своя плещест спътник.
— Това е Гарион — каза Улф и посочи момчето. — Вече познавате госпожа Поул. А това е Дурник, смел ковач, който реши да ни придружи.
— Госпожа Поул? — рече дребният мъж и внезапно, без видима причина,се разсмя.
— Така се обръщат към мен — каза многозначително леля Поул.
— Тогава аз с удоволствие ще ви наричам така, уважаема госпожо — заяви дребният и направи подигравателен поклон.
— Нашият огромен приятел се казва Барак — продължи Улф. — Присъствието му е много полезно, когато се случат разни неприятности. Както виждате, той не е от Сендария, а от Черек, от Вал Алорн.
— А пък аз — заяви дребният мъж и сложи ръка на гърдите си, — се наричам Силк3. Ще призная, че това не е истинското ми име, но то ми подхожда — аз съм от Боктор в Драсния. Жонгльор и акробат.
— А също така крадец и шпионин — добродушно изрева Барак.
— Всички си имаме слабости — призна мило Силк и почеса редките си бакенбарди.
— Точно сега в тази околност мен ме наричат господин Улф — каза старецът. — Това име много ми харесва, понеже момчето ми го измисли.
— Господин Улф? — попита Силк и отново се разсмя. — Какво весело име за теб, стари приятелю.
— Очарован съм, че смяташ така, приятелю — спокойно отвърна Улф.
— Тогава нека бъде господин Улф — съгласи се Силк. — Елате до огъня, приятели. Стоплете се, пък аз ще се погрижа за храната.
Гарион все още изпитваше недоверие към тази странно подбрана двойка. Те очевидно познаваха леля Поул и господин Улф — под други имена, това му беше още по-ясно. Фактът, че леля Поул вероятно не беше онази, за която той я смяташе, будеше сериозна тревога. Една от основните опори в целия му живот току-що бе изчезнала.
Храната, която донесе Силк, беше зле сготвена — яхния от ряпа с големи парчета месо, които плуваха из нея, и грубо отрязани комати, но Гарион, смаян от остротата на апетита си, се нахвърли върху нея, сякаш не беше ял с дни.
После, когато стомахът му се напълни, а краката му се стоплиха край пращящия огън, той седна на едно дърво и почти задряма.
— Сега какво, Стари вълко? — дочу Гарион гласа на Леля Поул. — Какво се крие зад тези неугледни каруци?
— Един блестящ план — каза Улф. — Може да ми повярваш, макар че го казвам аз. Както знаеш, по това време на годината в Сендария се движат каруци във всички възможни посоки. Плодовете и зеленчуците от богатата реколта се прекарват от полята към фермите, от фермите към селата и от селата към градовете. В Сендария нищо не буди толкова малък интерес както каруците. Те се срещат толкова често, че са почти невидими. Ето как ще пътуваме. Като честни превозвачи на товари.
— Какви сме ние? — попита леля Поул.
— Каруцари — захвана своя подробен отговор Улф. — Трудолюбиви хора, които превозват стоките на Сендария, излезли на пътя да натрупат богатство и да търсят приключения, преследвани от желанието да пътуват, неизлечимо пленени от романтиката на пътешествията.
— Имаш ли изобщо представа колко време отнема пътуването с каруци? — попита леля Поул.