— Ударих на камък още с видеотелефона. — Той изчака, докато Ив обезвреди полицейската охранителна система на вратата, и я последва в апартамента. — Имала е много обаждания, поради което апаратът винаги е бил включен на запис. Открих маркировката ти върху диска.
— Точно така, описах го във веществените доказателства. Нима намекваш, че никой не й е телефонирал, за да я повика на среща в „Петте луни“?
— Не мога да намеквам за нещо, което не знам. Той нервно разроши и без това щръкналата си коса. — Последното обаждане е било в единайсет и половина, разговорът е продължил тринайсет минути.
— Тауърс е изтрила записите. Хващам интервала от време, но това е всичко. Видео и аудио-записите са изтрити.
— Изтрила ги е — повтори Ив и закрачи из стаята. — Защо? Апаратът й е бил настроен на автоматично записване — това е стандартна процедура за служителите на закона, касаеща дори личните им разговори. Но ето, че тя изтрива последния запис. Очевидно не е искала да се разбере кой се е обаждал и защо. — Обърна се към Фийни и попита: — Сигурен ли си, че никой не е докосвал диска, след като го предоставих като доказателство?
Компютърният специалист я изгледа обидено, сетне гневно възкликна:
— Далас!
— Добре де, добре. Значи го е изтрила преди да излезе. Което ми подсказва, че не се е страхувала за живота си, но е искала да предпази себе си… или друг човек. Ако разговорът е бил свързан с някое от делата й, положително е щяла да направи всичко възможно да го запише.
— И аз така мисля. Ако обаждането е било на някой доносник, би трябвало да го закодира със собствения си шифър, не да го заличи.
— Ще проверим всички дела, по които е била обвинител, дори отдавна приключените. — Без да поглежда към Фийни знаеше, че той отчаяно вдига очи към небето. — Чакай да си помисля. Напуснала е сградата на съда в 19.26. Така е записано в дневника й. Видели са я неколцина свидетели. Преди да излезе, се е отбила в дамския салон, където оправила грима си и поговорила с една колежка. Последната твърди, че Тауърс е била съвсем спокойна и в отлично настроение. Имала е успешен ден в съда.
— Флуенитес ще отиде в затвора благодарение на нея, но това вече е свършен факт. Отстраняването й няма да го промени.
— Той може да е бил на друго мнение. Ще проверим това… Значи Тауърс не се е върнала тук. — Ив намръщено огледа стаята. — Не е разполагала с време, затова е отишла направо на срещата с Хамет. Ходих в ресторанта. Сведенията, получени от персонала, съвпадат с показанията на Хамет.
— Не си стояла със скръстени ръце, а?
— Времето лети. И така, оберкелнерът им е повикал такси, което се оказа собственост на агенция „Рапид“. Качили са се в колата в 21.48. Започвало да вали.
Ив си представи елегантната двойка. Разположили са се на задната седалка, двамата са разговаряли, може би нежно са докосвали ръцете си, докато таксито се е носело по улиците, а дъждовните капки са барабанели по покрива му. Според сервитьора Сисли Тауърс е била облечена с червена рокля и сако от същия цвят.
Ярки тонове, подходящи за съдебната зала, подсилени от перлената огърлица и сребристите обувки, превръщащи ежедневния тоалет в официален.
— Когато таксито е спряло пред дома й — продължи Ив, — тя казала на Хамет да не излиза, за да не се намокри.
Със смях изтичала към сградата, сетне се обърнала и му изпратила въздушна целувка.
— В доклада си пишеш, че били много близки.
— Бил е влюбен в нея. — Тя бръкна машинално в пликчето, което й подаде Фийни. — Разбира се, това не означава, че Хамет не е убиецът, но съм сигурна, че е обичал Тауърс. Според него и двамата не искали да променят досегашния си начин на живот, обаче… — тя вдигна рамене. — Ако Хамет действително е решил да я премахне и да си създаде правдоподобно алиби, много ясно, че ще набляга на романтичната си връзка с Тауърс. Мисля, че е невинен, но все още е рано да се каже… И тъй, тя се качва в апартамента си — продължи Ив и се отправя към вратата. — Роклята й е влажна, затова я окачва в спалнята.
Докато говореше, младата жена вървеше по въображаемите стъпки на жертвата, стъпвайки по прекрасните килими, застилащи пода на спалнята, където преобладаваха пастелните тонове, а старинното легло моментално се набиваше в очите.
Тя нареди на робота да включи осветлението — поставените от полицията щори бяха пречка не само за любопитните, но и за проникването на светлината. Сетне продължи:
— Отива до гардероба. — Ив натисна бутона и високите, украсени с огледала врати се плъзнаха встрани. — Окачва костюма… — тя посочи към червената рокля и сакото, грижливо прибрани в гардероба, където тоалетите бяха подредени според цветовете им. — Събува обувките си и облича пеньоар.