— Много бързо успяхте да излъчите репортажа.
— Това ми е работата. — Надин не докосна чашата, а сключи пръсти и ги отпусна в скута си. — И двете изпълняваме задълженията си.
— Точно така. Служим на обществото, нали?
— В момента изобщо не се интересувам от мнението ти за мен, Далас.
— Толкова по-добре, защото в момента направо те ненавиждам и презирам. — Тя отново включи записващото устройство и продиктува необходимата първоначална информация. — Кога за последен път видя жива Луиз Кирски?
— Работехме в монтажната, подготвяйки репортаж за новините в дванайсет. Работата ни отне по-малко от предвиденото време. Луиз беше много способна. — Надин тежко въздъхна и продължи да се взира в стената зад Ив. — Поговорихме няколко минути и тя сподели, че с мъжа, с когото ходи, искали да заживеят заедно. Беше спокойна, щастлива. Луиз си беше такава — със слънчев характер и при това много умна.
Прекъсна за малко, задушавана от напиращите ридания. С усилие на волята си наложи да вдишва и издишва. Сетне продължи:
— По едно време установи, че е свършила цигарите. Обичаше да пуши по време на кратките почивки. Всички се преструваха, че не забелязват нарушението, дори когато тя се промъкваше в някоя стаичка и я задимяваше. Помолих я да купи и няколко цигари за мен, дадох й жетони. Слязохме заедно и аз се отправих към новинарската стая, защото трябваше да се обадя на едно-две места. Само като си помисля, че ако я бях придружила, сега щеше да бъде жива…
— Често ли излизахте заедно преди излъчването на новините?
— Не. По време на кратката почивка обикновено излизам сама да изпия чаша кафе в едно тихо бистро на Трето авеню. Изпитвам нужда… да напусна за малко сградата, особено преди късните новини. Тук има ресторант, кафене и зали за отдих, но предпочитам да се откъсна от тази обстановка и да бъда сама десетина минути.
— Да разбирам ли, че това ти е навик?
— Да. — Надин забеляза подозрението в погледа на Ив и извърна очи. — Отивам там винаги, когато разполагам с няколко свободни минути. Но тази вечер непременно трябваше да проведа няколко разговора по видеотелефона, освен това валеше, затова… затова и не излязох. Заех на Луиз дъждобрана си и тя тръгна за цигари. — Този път погледна Ив право в очите, изглеждаше напълно сломена. — Убиха я вместо мен. Двете с теб го знаем, нали, Далас?
— Познах дъждобрана ти — въздъхна Ив — и отначало си помислих, че са убили теб.
— Луиз не беше сторила нищо никому. Просто се оказа в неподходящ момент на неподходящо място.
„И убиецът захапа «неподходящата» стръв“ — помисли си Ив, но не сподели мисълта си. Вместо това се обърна отново към репортерката:
— Моля те, да не прибързваме със заключенията. Жена с професията на Луиз също притежава известно влияние и власт.
— Не. — Надин бавно поклати глава. Повдигаше й се. Онова, което заплашваше да изригне от стомаха й, я задушаваше и предизвикваше горчив вкус в устата й. — И двете знаем, че убиецът избира жени с голяма популярност. Зрителите не се интересуват от монтажистката, а от репортерката, чието лице виждат непрекъснато на екрана. Луиз не е била набелязаната жертва. Нека не се самозалъгваме.
— Теориите и фактите са две различни неща, Надин. Но нека засега помъдруваме над теориите. Смятам, че ти си била набелязаната жертва и престъпникът е взел Луиз за теб. Двете имате различно телосложение, но в мрака и сред проливния дъжд това не се е забелязвало. Пък и тя е била облечена с твоя дъждобран, а лицето й не се е виждало от качулката. Убиецът е осъзнал грешката си, но не е разполага с време да я предотврати.
— Какво? — Потресена от думите й, Надин се опита да се овладее и да се съсредоточи. — Какво каза?
— Убиецът е нямал нито миг за губене. Човекът от охраната ми съобщи точния час, когато Луиз е напуснала сградата. Запомнил я, защото му махнала за поздрав. Десет минути по-късно Морз за малко не се препънал в трупа. Следователно убийството е планирано с точност до секундата или престъпникът е бил много дързък и самоуверен. И се обзалагам на каквото пожелаеш, че е искал да види всичко по новините още преди мъртвата да се е вкочанила.
— И ние му направихме огромна услуга.
— Точно така — кимна Ив.
— Мислиш ли, че ми беше лесно? — промълви Надин. — Мислиш ли, че ми беше лесно да седя пред камерите, когато знаех, че тя лежи мъртва отвън?
— Не знам — меко отвърна Ив.
— С Луиз бяхме приятелки. — Надин се разрида, рукналите като порой сълзи образуваха вадички върху тежкия й грим. — Обичах я. По дяволите работата! Приятелката ми е мъртва и смъртта й не е просто тема за интересен репортаж.