— Да не би да си донесъл писмото?
Майкъл проследи погледа му.
— Ами… исках да ви задам някои въпроси по него. Разбирате ли…
— Господ да ни е на помощ! — изрече Руфъс тъй яростно, че надзирателят се напрегна за скок. — Провериха ли ти багажа на влизане? Защото двама от хората, за които пиша, са в този затвор. И единият скапаняк командва парада.
— Тук ли?
Майкъл пребледня. Вече бе проверил, че през седемдесетте години споменатите хора наистина са служили в армията. Знаеше къде се намират в момента двама от тях, а за останалите просто не си направи труда да рови. Сега застина, осъзнавайки изведнъж, че може би е допуснал пагубна грешка.
— Провериха ли ти проклетото куфарче?
— Само… само за една-две минути — измънка Майкъл. — Но аз бях прибрал документите в отделен плик и видях, че още е запечатан.
— Погубил си и двама ни — изкрещя Руфъс.
Тялото му изригна нагоре като кипящ гейзер, отхвърляйки тежката маса, сякаш бе направена от шперплат. Майкъл отскочи настрани и се просна на пода. Пазачът наду свирката и с всичка сила преметна изотзад лакът през гърлото на Руфъс. Майкъл видя как грамадният затворник въпреки оковите отхвърли стокилограмовия противник като досадна буболечка. Сетне в стаята нахълтаха още шестима надзиратели и се нахвърлиха с палки върху гиганта. Цели пет минути Руфъс продължаваше да ги разблъсква като лос сред глутница вълци, докато най-сетне рухна. Извлякоха го навън и дивите крясъци на затворника изведнъж се превърнаха в задавено хъркане — бяха притиснали гърлото му с палка. Миг преди да изчезне, Руфъс отправи към Майкъл поглед, изпълнен с ужас и безнадежден упрек.
След изтощителна борба по целия коридор пазачите най-сетне успяха да вържат Руфъс на носилка.
— Карайте го в лазарета — извика някой. — Мисля, че има гърчове.
Въпреки веригите и дебелите кожени ремъци Руфъс се мяташе диво и количката подскачаше насам-натам. Продължи да крещи, докато запушиха устата му с парцал.
— По-бързо, дявол да ви вземе — обади се същият човек.
Групата прекоси тичешком двойната врата и нахълта в лазарета.
— Мили боже! — Дежурният лекар посочи свободно място. — Ето там, момчета.
Завъртяха количката и я избутаха настрани. Когато докторът се приближи, бясно размаханите крака на Руфъс едва не го улучиха в корема.
— Извадете това от устата му — каза лекарят, сочейки смачкания парцал. Лицето на затворника вече бе станало тъмнолилаво.
Един от надзирателите се озърна боязливо към Руфъс.
— Много внимавай, докторе, побъркал се е. Докопа ли те, гушваш китката. Вече подреди трима от моите. Смахнато копеле.
И пазачът свирепо се втренчи в Руфъс. Щом измъкнаха парцала, крясъците огласиха целия лазарет.
— Направете му кардиограма — нареди лекарят на една от сестрите. Секунди след като успяха да прикрепят датчиците, той приведе лице към екрана, върху който беснееха хаотично графиките на пулса и кръвното налягане. Озърна се към друга сестра. — Докарайте венозна система. Банка лидокаин, преди да се е гътнал от инфаркт или инсулт.
Тълпа от сестри и пазачи бе обкръжила носилката.
— Ей, хора, няма ли да се махнете? — изръмжа лекарят на един надзирател.
Онзи поклати глава.
— Як е като бик. Току-виж, скъсал каишите, а пък успее ли, за минута ще изпотрепе всичко живо. Повярвай ми, може да го направи.
Една от сестрите сложи до количката стойка за венозни системи. Друга дотича с банка лидокаин. Лекарят кимна на пазачите.
— Хванете го яко. Трябва ни здрава вена, за да му сложим системата, а както гледам, май ще имаме само един опит.
Всички се струпаха около Руфъс и го притиснаха. Дори и така едва успяха да го удържат на място.
Руфъс ги гледаше диво. Имаше чувството, че всеки момент ще загуби съзнание от ярост и ужас. Също като онази нощ, когато загина Рут Ан Мозли. Навиха ръкава му, разкривайки мускулеста ръка с мощни, изпъкнали вени. Той затвори очи, после пак ги отвори и видя лъскавата игла. Отново замижа. Когато погледна, вече не беше в лазарета, а в карцера. В Южна Каролина, преди четвърт век. Вратата се отвори с трясък и неколцина мъже влязоха с бавна крачка, сякаш бяха господари на цялата база. Сякаш бяха негови господари. Не познаваше само един от тях. Очакваше сега да заиграят палките, да усети парещите им удари по ребрата, ръцете и кръста си. Това отдавна се бе превърнало във вечерен и утринен ритуал. Докато понасяше мълчаливо побоя, щеше да си повтаря наум молитви, да превъзмогва физическото страдание със силата на духа.
Но вместо това притиснаха към главата му дулото на пистолет. Заповядаха да коленичи и да затвори очи. Сетне се случи онова. Той си спомняше с какво потресение и изненада вдигна очи към ухилената, тържествуваща група. Но усмивките им изчезнаха, когато след няколко минути Хармс се надигна, отметна хората като перушинки, блъсна вратата на килията, прегази часовия и бясно се втурна навън.