— Това е положението. А има и още по-голяма издънка. Както знаеш много добре, Хармс не си пада по лъжливите обвинения. Ако Фиск провери думите ти, ще открие, че си излъгал. А открие ли — което съм длъжен да предположа, — всичко отива по дяволите.
— Да не мислиш, че съм имал време за подготовка? — избухна Рейфийлд.
— Не казвам такова нещо. Но с онази лъжа съвсем си оплескал работата. Има и още един проблем.
— Какъв?
— За жалост в писмото на Хармс всичко е истина. Ти май забравяш това. Странно нещо е истината. Надникнеш тук, надникнеш там и изведнъж цялата стена от лъжи почва да се разпада. Познай върху кого ще рухне. Наистина ли искаш да поемеш такъв риск? Защото, ако стената рухне, само една пенсия те чака — доживотна във Форт Джаксън. И то от другата страна на решетките. Много ли ти допада, Франк?
Рейфийлд уморено въздъхна и погледна часовника.
— Мамка му, бих предпочел да ме пратят отново във Виетнам.
— Мисля, че всички се бяхме поразпуснали. Дойде време да си заслужиш парите, Франк. Хващайте се с Тремейн и свършете работата веднъж завинаги. И като стана дума за работа, запомни едно: или всички ще оцелеем, или потъваме заедно.
Трийсет минути по-късно, след като бе разпитан от помощника на Рейфийлд, Майкъл напусна сградата на затвора и тръгна под лекия дъждец към колата си. Каква глупост бе сторил! Искаше му се да разкъса молбата, но знаеше, че няма да го направи. Може би щеше да я придвижи. Жал му беше все пак за Руфъс Хармс. Толкова много години в затвора не минават безследно.
Докато изкарваше колата от паркинга, Майкъл не подозираше, че почти всичката вода от радиатора е източена в кофа и изсипана наблизо между дърветата.
Пет минути по-късно той видя изумен как изпод капака на двигателя бликна пара. Слезе, боязливо надигна капака и веднага отскочи от изригналия горещ облак. Той изруга, после се огледа наоколо. Не видя нито кола, нито човек. Замисли се. Можеше да се върне пеш до затвора и оттам да позвъни на пътна помощ. Сякаш напук, дъждът се засили.
Когато отново надигна глава, лицето му се проясни. Откъм затвора идваше пикап. Той енергично размаха ръце. За момент хвърли поглед назад към двигателя, от който още се вдигаше пара. Чудна работа… преди пътуването лично бе проверил колата. Когато отново погледна пикапа, сърцето му изведнъж заподскача. Той се озърна, после хукна да бяга. Пикапът ускори, настигна го и прегради пътя. Майкъл се канеше да побегне към близката гора, когато страничното стъкло се отвори и отвътре изникна дулото на пистолет.
— Качвай се — заповяда Виктор Тремейн.
16.
В събота следобед Сара Еванс отскочи до апартамента на Майкъл и огледа паркираните отпред коли. Хондата му я нямаше. В петък той бе сторил нещо нечувано — взе си отпуск по болест. Сара опита да се свърже с него по телефона, но Майкъл не отговаряше.
Спря пред блока, качи се горе и почука на вратата му. Никакъв отговор. Тя нямаше ключ. Заобиколи сградата и се изкатери по пожарната стълба. Надникна през прозореца на малката кухня. Нищо. Опита вратата, но беше заключено. Още по-разтревожена, тя се качи в колата и подкара обратно към съда. Знаеше, че Майкъл не е болен. И беше сигурна, че изчезването му има нещо общо с онези документи от куфарчето. Мислено се помоли да не е нагазил в мътни води. Да е жив и здрав и в понеделник отново да дойде на работа.
Тя остана до късно в съда, после отиде да вечеря заедно с няколко колежки в един ресторант близо до Юниън Стейшън. Всички оживено бъбреха на служебни теми, единствено Сара мълчеше. Обикновено беше гореща привърженичка на тия разговори, но днес просто нямаше сили за приказки. По някое време й се искаше да закрещи и да избяга от безконечните им стратегии, предсказания, цитати и убийствено педантични анализи — типично преливане от пусто в празно.
По-късно тази вечер тя дълго седя на задната веранда. Накрая се реши и излезе на нощно плаване с платноходката. Броеше звездите, подреждаше ги в нови, забавни съзвездия. Мислеше си за предложението на Майкъл и причините да му откаже. Ако знаеха, колежките й сигурно биха се смаяли. Та той беше великолепна партия. Щяха да имат прекрасен, динамичен съвместен живот с почти пълна гаранция, че децата им ще са интелигентни, амбициозни и атлетични. Сара също бе спортувала в колежа, макар да признаваше, че физически Майкъл е много по-надарен.
Запита се коя ли жена ще му стане съпруга. И дали изобщо някога ще се ожени. Заради нейния отказ можеше да остане стар ерген. Тя неволно се усмихна. Прекалено се надценяваше. Догодина Майкъл щеше да напусне Върховния съд и да се захване с нещо неописуемо и фантастично. Голям късмет би имала, ако след пет минути още си спомняше за нея.