18.
Руфъс Хармс бавно отвори очи. Стаята беше мрачна, сенчеста. Но той успяваше да вижда и без светлина, с годините бе усъвършенствал това си умение. Затворническите години бяха изострили и слуха му дотолкова, че понякога сякаш чуваше дори мислите на надзирателите. Две неща върши човек в затвора — слуша и мисли.
Той бавно се завъртя върху болничното легло. Ръцете и краката му все още бяха оковани. Знаеше, че пред вратата на стаята стои пазач. Руфъс го бе зърнал на няколко пъти, докато разни хора влизаха и излизаха. Пазачът не беше полицай; носеше военна униформа и оръжие. Значи от армията или запасняк. Хармс въздъхна лекичко. През последните два дни бе слушал лекарите, докато го преглеждаха. Нямаше инфаркт, макар че явно се бе разминал на косъм. Не помнеше точно как го наричаха докторите, но нещо не беше наред с пулса му и засега трябваше да лежи в интензивното.
Припомни си последния час във Форт Джаксън. Питаше се дали Майкъл Фиск е успял да излезе навън, преди да го убият. По ирония на съдбата тъкмо сърдечният пристъп бе спасил живота на Руфъс. Ако не друго, поне се намираше извън Форт Джаксън. Засега. Но когато започнеше да се подобрява, щяха да го върнат обратно. И тогава щеше да умре. Ако не го убиеха още тук.
При всяка възможност той оглеждаше най-внимателно лекарите и сестрите. Особено онези, които му даваха лекарства. Беше сигурен, че ако усети заплаха, ще може да разнебити болничното легло. Засега му оставаше само едно — да събира сили, да чака, да наблюдава и да се надява. Ако не успееше да си възвърне свободата по съдебен ред, тогава щеше да търси друг начин. Нямаше да се върне във Форт Джаксън. Не и докато му оставаше поне капчица сила.
През следващите два часа той продължи да наблюдава как хората влизат и излизат. При всяко отваряне на вратата оглеждаше пазача отвън. Младо хлапе, много наперено с пушката и униформата. В хеликоптера го придружаваха двама надзиратели, но момчето не беше от тях. Може би се редуваха. Когато вратата се отваряше, пазачът кимаше с усмивка на влизащия или излизащия, особено ако се окажеше млада жена. Един-два пъти надникна към стаята и Руфъс зърна в очите му две чувства: омраза и страх. Добре. Това означаваше, че има шанс. И двете чувства можеха да тласнат пазача му към онова, от което отчаяно се нуждаеше — грешка.
За да оставят един-единствен пазач, сигурно мислеха, че вече е с единия крак в гроба. Но грешаха. Мониторите с техните цифри и подскачащи линии не означаваха нищо за Руфъс. Те бяха като лешояди в метални кутии, дебнещи кога ще се унесе, за да връхлетят върху него. Ала той усещаше как силите му се възвръщат; безпогрешно долавяше прилива от енергия. Засега само свиваше и отпускаше юмруци, изчаквайки да овладее напълно ръцете си.
Два часа по-късно чу вратата да се отваря, после лампата светна. Сестрата носеше болничен лист и му се усмихна, преди да погледне монитора. Трябва да беше на около четирийсет и пет. Хубавичка, със закръглена фигура. Той погледна широките й бедра и си помисли, че навярно е раждала няколко пъти.
— Днес изглеждате по-добре — каза тя, щом усети, че я наблюдава.
— Много жалко.
Сестрата зяпна от изненада.
— Уверявам ви, в тая сграда мнозина биха се радвали да чуят подобна прогноза.
— Къде се намирам?
— В Роаноук, Вирджиния.
— Никога не съм бил в Роаноук.
— Хубав град е.
— Едва ли е по-хубав от вас — неволно подхвърли Руфъс и веднага се усмихна смутено.
Почти три десетилетия не бе виждал жена отблизо. Последната беше майка му, прегърбена и разплакана, докато го отвеждаха да излежи доживотната си присъда. След по-малко от седмица тя почина. Нещо се скъсало в мозъка й, така разправяше брат му. Но той знаеше, че е умряла от разбито сърце.
Ноздрите му леко се сбръчкаха, когато долови аромата. Изглеждаше някак не на място в болничната стая. Отначало Хармс дори не разбра, че просто усеща мириса на сестрата — смес от дискретен парфюм, лосион за коса и ухание на жена. По дяволите! Колко ли още неща бе забравил от истинския живот? При тази мисъл в ъгълчето на окото му затрептя сълза.
Тя го погледна с ръка на бедрото и повдигна вежди.
— Казаха ми да се пазя от вас.
Той вдигна очи към нея.
— За нищо на света не бих ви сторил зло, сестро.
Гласът му бе тежък и искрен. Тя забеляза сълзата, готова да се отрони. Просто не знаеше какво още да каже.
— Няма ли начин да пишете в онзи лист, че умирам или нещо подобно?