— А сега и аз имам въпрос, мис Еванс. Защо Върховният съд се интересува от Руфъс Хармс?
— Подал е молба до нас.
— Каква молба?
— Съжалявам, сержант Дилард, но само толкова мога да ви кажа. И аз трябва да се съобразявам с правилниците.
— Добре, но чуйте какво ще ви кажа. На ваше място не бих се захващал с молбата. Съдилищата не работят с покойници, нали?
— Понякога може и да работят. Какво е сторил този човек?
— Трябва да проверите във военното му досие.
— Как?
— Нали сте юристка?
— Да, но не ми се случва често да работя с военните.
Сара чу как отсреща Дилард тихичко разговаря с някого.
— След като е затворник, Руфъс Хармс на практика вече не се числи към американската армия. Едновременно с присъдата трябва да е разжалван и уволнен. Досието му вероятно е изпратено във военния архив на Сейнт Луис. Там се пазят оригиналните документи. Не е компютърна база данни или нещо такова. Хармс лежи в затвора вече двайсет и пет години, тъй че документите му вероятно са прехвърлени на микрофилм, макар че архиварите са поизостанали с работата. Ако някой иска да използва данните, ще му трябва съдебно нареждане.
Сара записа всичко.
— Благодаря още веднъж, сержант Дилард. Нямате представа колко ми помогнахте.
Някъде в компютъра имаше карта. Сара я изведе на екрана и с помощта на мишката измери разстоянието от Вашингтон до Форт Джаксън.
— Почти точно шестстотин километра — промърмори тя.
Изтича в библиотеката на третия етаж и взе външна линия чрез един от компютърните терминали. По съображения за безопасност компютрите на съдиите и сътрудниците не бяха свързани с телефонната мрежа, но това не се отнасяше до библиотеката. Сара се свърза с Интернет и подаде команда за търсене на името Руфъс Хармс. Докато изчакваше компютърната магия, тя се загледа в дърворезбата на дъбовата ламперия по стените.
Няколко минути по-късно Сара четеше последните новини за Руфъс Хармс, придружени от кратки биографични сведения за него и брат му. Тя отпечата всички статии на принтера. В един от текстовете се споменаваше името на журналист от родното място на Хармс. Чрез телефонния указател на Интернет Сара откри номера му. Човекът живееше в същото малко градче близо до Мобайл, щата Алабама, където бяха израсли двамата братя.
На третия сигнал отсреща вдигнаха слушалката. Сара се представи и помоли да разговаря с Джордж Баркър, главен редактор на местния вестник.
— Аз съм, но вече казах на вестниците каквото знаех — малко рязко отвърна човекът.
Провлаченият му южняшки акцент навяваше мисли за лаещи кучета, лов на еноти и кани със студен плодов сок.
— Ще ви бъда много благодарна, ако все пак отговорите на няколко въпроса.
— За кого работите?
— За никого. Аз съм журналистка на свободна практика.
— Добре, какво точно ви интересува?
— Четох, че Руфъс Хармс е осъден за убийството на малко момиченце край военната база, където служел. — Тя погледна копията от вестникарските материали. — Форт Плеси.
— За убийство на бяло момиченце. Той е негър.
— Да, четох това — прекъсна го Сара. — Знаете ли кой адвокат го е защитавал на процеса?
— Всъщност нямаше никакъв процес. Уредиха предварително споразумение. Доста писах по случая, защото Руфъс е тукашен. Нали разбирате, нещо като „нашата гордост“, само че наопаки.
— Значи знаете името на адвоката?
— Е, ще трябва да се поразровя. Дайте ми номера си и ще ви позвъня.
Сара му продиктува домашния си номер.
— Ако ме няма, просто оставете съобщение на телефонния секретар. Какво друго можете да ми кажете за Руфъс и брат му?
— Ами най-забележителното нещо в Руфъс бе ръстът му. На четиринайсет години вече отиваше към метър и деветдесет. При това не беше кокалест или мършав. Вече имаше мъжко тяло.
— Как се учеше — добре, зле? Имал ли е неприятности с полицията?
— Доколкото си спомням, не беше добър ученик. Така и не завърши гимназия, но пък в ръцете много го биваше. Още от малък ходеше да работи с баща си в тукашната печатница. Брат му също. Спомням си как веднъж моята печатарска машина се развали. Пратиха Руфъс да я поправи. По онова време да е бил най-много на шестнайсет години. Дадох му техническия наръчник на машината, но той не го взе. „Думите само ме объркват, мистър Баркър“ — тъй рече или нещо от сорта. Влезе и след един час цялата проклета машинария работеше като новичка.
— Впечатляващо.
— А с полицията никога не е имал неприятности. Майка му не би допуснала. Трябва да разберете, че това е малко градче, с не повече от хиляда жители. Аз наближавам осемдесетте и още издавам вестника. Никой не е живял тук по-дълго от мен. Е, семейство Хармс бяха от негърския квартал, но все пак ги познавахме. Нямам навика да общувам с цветнокожи, но ми се струваха свестни хора. Майката работеше в месопреработвателния завод, както почти всички по нашия край. Не беше кой знае какво, обикновена чистачка. Но се грижеше за децата.