Не мисля, че подобни разсъждения са подтиквали мис Дороти Сейърс към нейното съчинение по критическо лекомислие.
Според мен онова, което наистина е терзаело мис Сейърс, е постепенното осъзнаване, че нейният детективски жанр е суха формула, която не може да спаза дори собствените си изисквания. Той е посредствено четиво, защото не третира неща, които могат да го направят първокласна литература. Ако в началото се разказва за истински хора (а тя може да пише за тях — това личи от второстепенните й герои), те много скоро трябва да вършат недействителни неща, за да оформят изкуствения шаблон, изискван от сюжета. А когато вършат нереални неща, самите те престават да бъдат реални. Те се превръщат в марионетки, мукавени любовници, злодеи от папие-маше и детективи с изящни и неправдоподобни маниери.
Само писател, който не знае нищо за действителността, може да бъде щастлив с такъв реквизит. Собствените произведения на Дороти Сейърс показват, че тя се дразни от тази баналност. Най-слабото звено в тях е онова, което ги прави детективски разказ; най-силното — което може да бъде махнато, без да се пипа „проблемът за логика и дедукция“. Но тя така и не може или не иска да остави героите си да мислят с главите си и сами да създават мистерия. За целта е необходим далеч по-простичък и по-откровен ум от нейния.
В „Дългият уикенд“, един драстично компетентен разказ за начина на живот и обноските в Англияп през десетилетията след Първата световна война, Робърт Грейвс и Алън Ходж обръщат известно внимание на детективския роман. Двамата са англичани до мозъка на костите си и пишат за времето, когато авторите на детективски романи са почти толкова известни, колкото всички други писатели в света. Книгите им под една или друга форма се разпродават в милиони бройки на десетина езици. Това са хората, които определят стила, създават правилата и основават прочутия Детективски клуб — Парнасът на английските автори на криминални романи. В клуба членуват почти всички значими автори на криминални романи от Конан Дойл насам.
Но Грейвс и Ходж решават, че през целия този период само един първокласен писател е писал детективски романи. Един американец, Дашиъл Хамет. Старомодни или не, Грейвс и Ходж не са превзети ценители на посредственото — те могат да преценят какво преуспява в света и да видят, че детективският роман от това време не се налага. И те съзнават, че писателите, които имат въображение и са в състояние да правят истинска проза, не творят въображаема проза.
Доколко Хамет е бил оригинален като писател не е лесно да се каже, дори ако това имаше някакво значение. Той принадлежи към една цяла група (но той единствен получава признание от критиците), която пише или се опитва да пише реалистични криминални произведения. Така е с всички течения в литературата — някой индивид е избран да представлява цялото течение и обикновено той е неговата кулминация. Хамет е „звездата“, но в неговите произведения няма нищо, което да не се съдържа в ранните романи и разкази на Хемингуей.
Но доколкото ми е известно, Хемингуей може да е научил нещо от Хамет, както и от писатели като Драйзер, Ринг Ларднър, Карл Сандбърг, Шерууд Андерсън и от самия себе си. По това време вече се наблюдава едно доста революционно развенчаване както на езика, така и на материала на белетристиката. Това вероятно започва в поезията, почти всичко тръгва оттам. Ако искате, може да проследите този процес назад чак до Уолт Уитман. Но Хамет го прилага в детективския разказ и то е потръгнало доста трудно поради дълбоко наслоената английска превзетост и амерканска псевдопревзетост.