Съмнявам се, че Хамет е имал каквито и да е преднамерени артистични цели — той се мъчи да си изкарва хляба, като пише нещо, за което има информация от първа ръка. Някои неща си измисля, това правят всички писатели; но всичко се основава на факти, съчинено е от реални неща. Единствената действителност, позната на английските автори на криминални романи, са разните разговорни произношения. Ако пишат за херцози и венециански вази, те знаят за тях толкова от собствен опит, колкото един холивудски паралия знае за творбите на френските модернисти, окачени в замъка му, или за полуантичната английска масичка от XVIII век, на която си пие кафето. Хамет изважда убийството от венецианската ваза и го пуска в сокака; то не трябва да битува там завинаги, но като че ли не е лоша идея да се дистанцираме колкото се може повече от идеята на Емили Поуст как една благовъзпитана дебютантка в обществото трябва да глозга пилешко крилце.
Хамет пише отначало (и почти до края) за хора с безогледно, агресивно отношение към живота. Те не се плашат от грозното в живота, те живеят с него. Насилието не ги ужасява, то е на тяхната улица. Хамет връща убийството на онези хора, които го вършат по някакви съображения, а не просто за да има труп; и то е с подръчни средства, а не с ковани пищови за дуел, с кураре или с тропическа риба. Той описва тези хора такива, каквито са, и ги кара да говорят и да мислят на обичайния за тях език в такива случаи.
Той има стил, но читателите му не знаят това, защото този стил намира израз в език, за който не се предполага подобен финес. Читателите смятат, че им се поднася добра, съдържателна мелодрама, написана на жаргон, който според тях самите те използват. Това в известен смисъл е вярно, но има много повече. В основата на всеки език е говорът, при това говорът на простолюдието, но когато той се развива и е на път да стане литературно средство, той само на вид е говор. Стилът на Хамет в най-лошия му вид по шаблон не отсъпва на страница от „Епикуреецът Мариус“; когато е на висота, може да изрази почти всичко. Предполагам, този стил, който не принадлежи на Хамет или на някой друг, а е самият американски език (а дори вече и не само той), може да изразява неща, които Хамет не знае как да изрази или не чувства необходимост да изрази. В неговите ръце той няма оттенъци, не оставя ехо, не поражда някакви образи в далечината.
Говори се, че Хамет бил безсърдечен, но разказът, който той самият цени най-много, е за привързаността на един човек към неговия приятел. Хамет е слаб, скромен, практичен, но той неведнъж прави онова, което се удава само на най-добрите писатели. ТОй пише неща, които като че ли дотогава не са били писани.
Той не разрушава с това общоприетия детективски разказ. Никой не може да направи това; литературното произведение изисква форма, която може да бъде реализирана. За реализма са необходими твърде много талант, твърде много знания, твърде много усет. Безспорно всички писатели, с изключение на най-глупавите и най-безвкусните, вече осъзнават по-ясно своята превзетост. А Хамет показва, че детективският роман може да бъде значимо произведение. „Малтийският сокол“ може и да е, а може и да не е гениално произведение, но щом се е появил толкова добър детективски роман, само педантите биха отрекли възможността да се появи по-добър.
Хамет прави и нещо друго — при него писането на детективски романи се превръща от изтощително трупане на незначителни улики в развлечение. Ако не беше той, може би нямаше да се появят толкова сполучливият роман „Дознанието“ на Пърсивал Уайлд или добре изпипаното иронично есе „Съдебна присъда“ на Реймънд Поусгейт, безжалостната сатира за интелектуалната неискреност „Острието на мисълта“ на Кенет Фиъринг, трагикомичното идеализиране на убиеца в романа на Доналд Хендерсън „Мистър Боулинг купува вестник“ или дори холивудската закачка „Просяк N7“ на Ричард Сейл.
С реалистичния стил се злоупотребява лесно — било от бързане, от липса на усет, от неспособността да се преодолее пропастта между желанието на даден писател да изрази нещо и способността му да направи това. Този стил се фалшифицира лесно; бруталността не е сила, фриволността не е остроумие, може да си досаден, независимо дали пишеш седнал или легнал; флиртът с непридирчиви блондинки може да се окаже страшно тъпо четиво, когато е описан от развратни младежи, чиято единствена цел е именно това. Примери от този род са в такова изобилие, че ако даден герой в някой детективски роман провлачи обикновеното „да“, неговият автор положително имитира Хамет.
А все още има много хора, които твърдят, че Хамет изобщо не е писал детективски романи, а просто практични хроники за опасните улици, като тук-там пускал нехайно — като маслина в чаша с мартини — по някоя и друга загадка. Това са шашардисаните бабиери — и от двата пола (или безполови) и от почти всички възрасти — които искат убийствата да благоухаят на цветчета от магнолия и които не обичат да им се напомня, че убийството е акт на безмерна жестокост, дори ако понякога извършителите приличат на безделници, професори или са мили, симпатични жени с леко прошарени коси.