Григорий Цамблак
Пространно житие на Стефан Дечански
Житие и живот на светия великомъченик цар Стефан сръбски, който е в Дечани, написано от Григорий монах и презвитер, игумен на същата обител
И той беше от великия и преславен сръбски народ [комуто е присъщо] не само да превъзхожда другите народи с военни сили и да надминава с богатство, с красота на мястото и с величие съседите си, но да се украсява и слави с царе най-благочестиви и премъдри, към които е премного благосклонен. Припомних [за тях] в съчинението въз основа на общото [им] царуване. Защото корен на тяхното рождение и причини за царуването беше триждивеликият Симеон, Симеон, който при царуването си угоди на Царя на всички [хора], Симеон, който пренебрегна висотата на царството и възлюби великото иночество, Симеон, добрият воин на великия Воевода, който не се обвърза от вълненията на живота, но на Воеводата бе угоден, Симеон, наистина приятел на оня богоприимец, а, мисля, и по-велик, защото колкото Благодатта е по-висша от сянката на Закона, толкова и служителите на Благодатта са по-висши от тайнослужителите на Закона. Този прочее Симеон, корен благ, както казах, остави достатъчно [достойни] наследници на царството, всеки от които пое властта в свое време. Те не размиряваха църквата с еретически вълнения и с елински жертвоприношения, ни с лъжеучения, както синовете и племенниците на Константин Велики, но благочестиво, богомъдро, че и боголюбезно управляваха войската и останалото поверено им стадо.
Когато аз започвам повестта за великия мъченик и цар, моля да изслушате усърдно предложеното на вашите боголюбезни души. И ако нещо не достига, моля ви да ме удостоите със снизхождение. Докато друг човек другояче ще разказва и всеки от тях иска да утвърди своето, аз пък, уповаващ се на мъченика, не изповядвам благодатта нито на тези, нито на онези, но като се надявах на неговата помощ, насочих повествованието към неговото похвално житие.
Милутин, четвъртият след великия Симеон, роди Стефана — стълб на великото благочестие и венец на царството. След като изтече много време и той вече беше във възрастта на пълнолетието, беше приветлив и светъл към всички, поучаваше се винаги в страх господен и чрез него се отклоняваше от всяко зло. И много бяха добродетелите на мъжа още от младини: благопристоен към събеседниците, с тиха реч, милостив към страдащите, а от горделивостта толкова се гнусеше, та не искаше такъв [човек] дори да се покаже пред очите му. Затова сърцата и умовете на всички се разпалваха към неговата благосклонност. И беше всецяло направил всевишния свой помощник и към него единствен гледаше.
Но как пострада?! Дяволът, ненавиждащ винаги доброто, подбуди завистта, а за такава служба жената е негов служител. О, мои сълзи, ако женската лъст надви в рая прародителството великомъдрие, та как нямаше тук да постигне нещо от желанията си? И чуйте! Идва царицата при царя, представя лицето си печално, влизането — непочетно и необичайно, рони сълзи и поради вътрешния плам говори с пресеклив глас. И да кажа накратко — тласка бащата да ослепи първородния син, сина, наистина подобен на Исак с благопокорство и послушание. А той не че не знаеше за нещата, замислени срещу него, но и от мнозина князе и велможи тайно беше подучван да се отцепи с множество войници в някоя от тамошните местности и да избегне заговора, който се крои срещу него, а и да се облече напълно във върховна царска власт. Но той не пожела да ги послуша, преценил, че за него е по-добра божията грижа, що е за полза на всеки, отдаден вседушно на човеколюбието му, нежели човешкият съвет и помощ. И живееше прочее, придържайки се към правдата и незлобливостта, оградил се с милостиня и молитви, говорейки:
„Владетелю на всички неща и боже, единосъздателю на видимото и невидимото творение, ти познаваш сърцата на създанията си, познаваш всички неща отпреди тяхното съществуване; на тебе човешката помисъл се изповядва и дирята на помисълта е открита за тебе! Виж дали има неправда в моето сърце, виж дали пътят на беззаконието е в мене; ти, който справедливо изпитваш сърца и утроби, виж дали е истина това, в което ме обвиняват, и отсъди справедливо и смири несправедливо ожесточеното срещу мене родителско сърце, и преобрази в милост на милосърдието надигналия се стремеж, ти, който укроти при Естир разпаления гняв на Асуир, индийския цар! Прочее, всевиждащи владико, спаси мене, изпадналия в беда, който скоро ще понеса несправедливо осъждане, а моя баща и цар отклони от позорното и порочно деяние. Защото ти чрез мъжество окованите извеждаш и твоята мишца е безкрайно крепка, многовъзпети царю!“ Така доблестният Стефан на бога единствено разкри сърдечното си притеснение, възлагайки на него цялата си надежда за спасение.