Сред царските [хора] той прочее вървеше благоговейно и благопристойно, показвайки на всички естествения си приветлив нрав; когато се явяваше пред баща си, наистина имаше някак смирен и подходящ вид. Но силата на провидението замълча пред такова дело, за да може, след като бе изпробван чрез несправедливата рана, [Стефан], чиито усилия и мъки за истината не могат да се сравнят с ничии, да бъде увенчан от животворящата ръка с праведен венец.
Какво стана нататък? Разказ, достоен за умиление и сълзи: надделя женската лъст, от женската хитрост бе победена царевата премъдрост, на женската слабост се преклони бащината твърдост, от безсрамието на жената бе угасена родителската топлина; бива хванат праведният неправедно, незлобивият — от люта клевета, милостивият — немилостиво и — о, безсрамие! — бива лишен от очи. И да не би някой от тези, които не са вникнали добре, чувайки това, да помисли да възхвалява Стефан, а онзи, достохвалния и светия, да безчести чрез нашите думи? Да не се допуска такава нелепост! Защото ние смятаме неговия баща за благочестив и за поборник на нашата права вяра със светците; и на неговите мощи, като на нетленно съхранени от бога, се кланяме и ги целуваме, приемайки освещение; и него молим да ходатайствува за нас пред Владиката, тъй като поради многото си добродетели има смелост пред него. Но изобличаваме женското споразумение с дявола; а и той търпи известен укор, загдето, като я послуша, предаде на съда на немилосърдието първородния, който беше такъв, за какъвто говори Соломон. А той каза: „Мъдрият син радва баща си.“ Но и за това не трябва да бъде упреквай от тези, които разбират правилно. Защото и Константин, велик и пръв цар на християните, такъв и толкова голям по благочестие и премъдрост, вродена и светска, а като повярва в лъжливите думи на лукавата жена, уби своя син Приск, добър и благ мъж, а пък после, когато разбра, че тя е излъгала, чрез справедлив съд уби и нея.
Видяхте ли, възлюбени, лукавството на жената? Чухте ли за тяхното лесно мамещо коварство! Защо прочее Константин — такъв, и богопросветен, че и премъдър — не разкри нейното злодейство преди убийството на сина си? Защото, ако би знаял това, не би осъдил обичния, но самата нея, в която говореше дяволът. Ала узна по-късно, когато с разкаяние нищо не можеше да помогне, ни бе възможно да възкреси сина, и не прозря отпървом, понеже окото на разума бе закрито от лукавите думи на злата жена; след извършването на убийството разбра какво е направил. Така пострада и Адам, защото знаеше, че е добро послушанието, що създателят заповяда, и зло — непослушанието, тъй като бе премъдър като дивно творение на божиите ръце, почетен с душа словесна и умна и познаваше доброто и злото. Но виж злият съветник как първо улови жената, а чрез жената накара Адам да се докосне до забраненото дърво. И което по-напред знаеха съгласно природата: че непослушанието е зло, усвоиха го с дело, подчинявайки се на злия съвет. И много и други такива, и многобройни примери от божественото писание знаят ония, които се занимават с това, но нека нашето слово се насочи към повестта.
Така прочее Стефан пострада — покъртително лишаване от зрение! Мястото, където стана това, се наричаше Овче поле; там имаше молитвен храм на великия Христов архиерей Николай. Докато страдалецът бе пронизван от люта болка, съвсем изнемогваше и лежеше почти мъртъв, към края на нощта той е обхванат от лек сън. И вижда мъж, застанал пред него със свещенолепен вид, украсен със светителска одежда, а светлината на благодатта сияеше на лицето на мъжа; в дясната си длан той носеше неговите две избодени очи и му говореше: „Не скърби, Стефане — ето на моята длан са твоите очи.“ И с тези думи му показваше какво носи. А той, както му се присънваше, му каза: „Кой си ти, господарю мой, който полагаш такава грижа за мене?“ И явилият се рече: „Аз съм Николай, Мирликийският епископ.“ Като стана от сън, Стефан със смирение в сърцето отправяше благодарности към бога и към неговия угодник. И усещаше някакво немалко облекчение от болката.
След това беше изпратен оттук в Константиновия град и заточен заедно със своите две деца, които бяха в отроческа възраст. Бе му заповядано от царуващия Андроник, сиреч Палеолог, да пребивава в обителта на бога на всичко и Все-държителя; царят нареди никой друг да не идва при него за разговор освен игумена на обителта и тези, на които той позволи. И така живееше доблестният, като понасяше усърдно бедите на заточението и си говореше непрестанно следното: „Търпи, Стефане! «Във вашето търпение запазете душите си» — рече господ. Но и в Премъдростта е писано: «Като злато в горнило ги изпита с беди и като жертва всеплодна ги прие.» И не преставаше да благодари, припомняйки апостола, казващ: «И бъдете благодарни!» Но и често се молеше, и много пъти коленичеше. А когато братята се събираха на молитвеното правило, той беше пръв и стоеше неподвижно до свършване на песнопението, така че и самият настоятел, и всички братя се дивяха на неговата бодрост и старание. И затова още повече бе обичан и съжаляван от всички, и те проявяваха към него всякаква грижа, и беседваха често с него, и получаваха немалка полза, понеже той им говореше много неща от Писанието, [които подтикват] към въздържание. При това привеждаше за пример апостол Павел, който учи, че сегашните страдания са недостойни за славата, що ще ни се открие от бога, и че колкото външният ни човек извехтява, толкова вътрешният се обновява. Така той оставяше на второ място своите страдания, мислейки за полза на идващите при него братя, и облекчаваше техните мъки от постничеството чрез думи, съдържащи многосмирение, а още повече — поучение. Тези дела не останаха скрити от самодържеца, но и той беше чул за похвалния живот на мъжа. И целият бе изпълнен с почуда, така пленен от любов към него, че го викаше често при себе си в царските палати, за да беседва много с него за полезното и да обядва с него. Защото такава е добродетелта — добролюбните привлича към себе си, а злобните прави да се срамуват от нея.