Докато Стефан пребиваваше така, укрепяващ се и възвисяващ се с Христовата сила, и всичките му поданици бяха много покорни, Константин, неговият брат от друга майка, събрал голяма войска и извикал немалка помощ от съседните предели, тръгваше срещу него. И чрез пратеник му заповядваше веднага да се отстрани от царската власт. „Къде се е чуло някога — говореше — сляп човек да управлява царството!“
Щом чу това, Стефан заповядва да се събере войска, доколкото имаше готова. „Не подобава — рече — да тръгвам на война, докато не отдам достойна почит на главата на църквата.“ След тези думи стана, та отиде при него. Свещенствуващият тогава архиепископ на име Никодим, подобно на първия Никодим и той истински Христов ученик, го посрещна с голяма радост и царска почит. И когато бяха в църквата, архиереят, взел в ръце царската корона, увенчаваше неговата честна глава, свидетелствувайки, че той е съвършен цар на всички илирийски народи. После, като се вдигна оттам, отиваше на бой. А когато двете войски се приближиха, онази милостива душа почувствува милосърдие към брата [си] и му написва такова послание:
„Стефан, по божа милост цар на сърбите — до превъжделения брат на нашата власт Константин, поздрав! Ти несъмнено сам си чувал за нещата, случили се по промисъл на бога, който всичко е устроил добре. А сега пак знай, че бях помилван от бога и по бащиния жребий бях поставен за цар да владея хората със страх божи и с неговата правда, както и нашите бащи. Затова се откажи от нещата, що си започнал, ела с готовност да се видим един друг, и приеми втория след царя сан в царството, като втори син, не воювай срещу своето отечество с чужд народ; стига и за мене, и за тебе да живеем при такава широта на земята ни, защото аз не съм Каин братоубиец, но братолюбец, приятел на Йосифа и неговото слово изричам към тебе сега, както той тогава — към братята си:
«Не бойте се, защото аз съм божи човек. Вие замислихте за мене злини, обаче бог замисли за мене добрини.»“
Тези думи, прочее [написа] Стефан. Но оня ги пропусна край ушите си и стягаше за бой войските. И когато двете страни се сблъскаха, победен е дошлият да върши неправда. Падат много трупове на сънародници, още повече са обърнати в бягство. Пада окаяно и самият Константин, получил такава награда за своето безразсъдство; неговите хора пък преминават към Стефан.
Но какво става след това с блажения мъж? Той прочее държеше всичко в свои ръце, понеже никой не смееше да му се противи, но всички околни князе изпратиха при него просители с многоценни дарове; те молеха да имат с него мир, прекланяха се под неговата ръка, умоляваха да [им] заповядва като на слуги и му обещаваха всяческо благопокорство. А той, колкото величието на царството нарастваше и се множеше, толкова по-смирен помисъл носеше в покорния си разум; мокреше често постелята със сълзи; и не само нощем, както пее пророкът, но и всекидневно измиваше съвестта си със сълзи, наричайки се по думите на Давид червей, а не човек, и по думите на Йов — пръст и пепел. Не се поддаде на женските сладости като Соломон, не погуби скиптъра на царството, послушен на младостта като Ровоам, не изгони пророците като Ахав, не посегна безумно срещу светото като Озий, но съвсем противно на това — смиряваше висотата на царството си пред архиереите, почиташе достойно с много страх и благоговение светите неща, а всичко останало управляваше чинно и богоугодно. Такъв беше приснопаметният Стефан.
Понеже за него бе добре да има и помощница в богоугодните дела, [бог], предназначаващият всичко за негова полза, избира жена, достойна за такъв мъж. Тя дойде от град Солун — блажената Палеологина — да царува, както и бе от царски корен. А господ, прославяйки своя угодник, прави и това: през всичките години от неговото царуване земята раждаше: голямо изобилие от плодове, така че всички наоколо да се дивят на неговата държава и мнозина да оставят далече своите отечества и да се преселват там. И християнският рог растеше, и църковните дела бяха добре направлявани, а царските дела — всички бяха в ред. Войската беше страшна за неприятелите, дори като чуеха за нея, а благопрочутият Стефан сияеше като някое слънце заради блестящата добродетел на своя живот. Прочее, той беше любим на всички души и предизвикваше учудването на всички умове, вършеше и други богоугодни дела, навсякъде разпращаше милостиня като лъчи. Защото чуваше писаното: „Милост искам, а не жертва“ и „Който помага на бедняк, дава назаем Богу“. От [милостините му] достатъчно получи Египет, и Александрия, и свещената Синайска планина, където бог застана със слава, заговорвайки на хората, пък и Йерусалим, и цяла Палестина, Константиновият град, и Тесалия, а още повече — и Вседържителевата обител, станала причина за много добро за него; пък и Атонската света гора получи обилно от благодеянията му. Но за това — толкова!