Ти всичко туй да разбереш река, опитай. Знаеш каква е техниката днес при нас, и по водите ти, без шум не лодки еднодръвки, а дизелови кораби вървят. И моят е вървял по твоите води. Интересно, дали реката помни мен? Когато с кораба пътувах, с най-големия пътнически на нашето параходство. Не беше нов, разбира се корабът, всички дизели и винтовете му при пълен ход така трещяха, че пречеха на музиката в бара.
Какво ли смята за важно и пази в паметта си реката? Преди гледах бреговете й от високата палуба на своя кораб, от прозорците на кърмовия бар, под звуците на песните и романсите на Малинин: «Исках в града да вляза на бял кон, но стопанката на кръчма ми се усмихна, на моста мелничар накриво ме погледна, и останах за нощта при стопанката…» Струваха ми се дребни и незначителни движещите се по брега хора. Сега и самият аз се оказах сред тях.
Освен това мислех как да убедя Анастасия да не възпрепятства контактите със сина ни. Странна, изобщо се получи ситуацията. Цял живот мечтаех за син. Представях си, как ще играя с него, мъничкия. После как ще го възпитавам. Когато синът порасне, как ще ми стане добър помощник. Заедно с бизнес как ще се занимаваме. Сега имам син. И, макар да не е до мен, все едно, приятно е да се осъзнава, че има на земята най-близко и родно на теб същество. С огромно удоволствие купувах за него всякакви необходими детски вещи. За купуване — купувах, а дали ще мога да ги връча — още е под въпрос. Ако се беше родил синът ми от нормална жена — селска или градска без значение, всичко би било просто и ясно. На всяка жена би й било приятно, че бащата за детето се безпокои, старае се да му осигури всичко необходимо, взема участие във възпитанието. Ако това не се прави доброволно, много жени съдят за издръжка. Но Анастасия — отшелницата от тайгата, тя си има свои възгледи за живота, свое разбиране за ценностите. Тя още преди раждането на сина ни заяви: «Никакви материални блага, както ти ги разбираш, не са му нужни. Той ще има всичко изначално. В теб възниква желание да донесеш на младенеца някаква безмислена дрънкулка, но тя изобщо не му е нужна. Тя е нужна на теб, за собствено удовлетворение: колко съм добър, колко грижлив.» Може ли така да се говори: «Никакви материални блага не са му нужни» А какво тогава може да даде родителят на новороденото? Особено бащата? Да се възпитава кърмачето по бащински е още рано. Как тогава да си изрази отношението към него? Грижата си? Майката с гръдта си го храни, а бащата какво да прави? В цивилизованите битови условия може да помага в домакинството, в къщи, да се занимава с материалното осигуряване на семейството. Но на Анастасия това не й е нужно.Тя няма нищо, освен полянката в тайгата. Нейното домакинство като че ли само себе си обезпечава и нея изцяло обслужва. Интересно, за какви пари може да се сдобиеш с такова нещо? Да се купят пет хектара земя или да се вземе под дългосрочна аренда сега не е толкова трудно, но с какви пари да се купи любовта и предаността на вълчицата, мечката, буболечките, орела? На самата Анастасия, нищо не й е нужно, а детето, не знам защо, трябва да страда от този мироглед на майката.Тя и тук, всичко по своему вижда: «Не са нужни на детето безмислени дрънкулки, вредят му те, от истината го отвличат…» — казва. Очевидно, в нейните изказвания има крайности или пълно суеверие. Нима напразно човечеството толкова много различни играчки е наизобретило за децата? Но за да не споря с нея, аз не купих дрънкулки, а купих детски конструктор с надпис на кутията: «Игра за развитие на интелекта у децата». И памперси, каквито цял свят използва, накупих. И детски храни също. Те направо ме възхитиха с удобството на приготвянето си. Отваряш кутийката, а в нея — херметично запечатан пакет от водонепромокаемо фолио. Срязваш с ножица пакета, изсипваш праха от него в топла вода, разбъркваш и готово. Разни прахчета има: от грис, ориз, пшеничени.
На кутийката е написано още, че там се съдържат разни витаминни добавки. Помня, когато дъщеря ми Полинка, беше още съвсем малка, за храната всеки ден се налагаше да се ходи в детска кухня, а сега — купуваш кутийки и храниш детето без проблеми. Даже и да се вари не е нужно. Разтваря се във водата и толкова. Знаех, че Анастасия не вари вода и затова преди да купя много, опитах с една кутийка да разтворя праха във вода със стайна температура — разтвори се! Опитах на вкус — нормално, само като че ли сурово, може би защото няма сол, но за децата сигурно така трябва — без сол. Реших, че никакви аргументи против този прах Анастасия няма да намери. Абсурдно е да се отказва от такова удобство. А и нашият технократски свят ще й се наложи да зауважава. Не само оръжие произвежда, но и за децата мисли. Но повече от всичко казано от Анастасия, ме безпокоеше,най-вече със своята неразбираемост, следното: Анастасия казваше, че за да мога да общувам със сина ни, трябва да достигна определена чистота на помислите, вътрешно да се очистя… Не беше ясно само, какво конкретно трябва да очистя вътре в себе си.