Когато разказах на Владимир в тайгата за долмените, за прамайка ми, той каза, че може би ще иде при долмена. Тогава му обясних, че той няма да може да почувства и разбере Духът на прамайка ми и да приеме информацията от нея. На мъжът са неизвестни чувствата, усещанията на кърмещата жена-майка. И не мъжете, а жените чака прамайка ми от хиляди години. Но не идват при долмена майките. И само аз веднъж годишно с нея разговарям. И в този ден поисках да общувам, да й кажа нещо хубаво. Но не можах. Духа на прамама край долмена го нямаше. И аз сама, без да разбирам защо, започнах бързо да оглеждам с лъча си около долмена все повече и повече разширявах кръга. И изведнъж… Видях! Видях! В малка клисура на камъните… На камъните лежи в безсъзнание Владимир. И моята прамайка, Духът й, сгъстил енергията си, над него се склонил. Разбрах. И от по-рано знаех, как търсеше водач Владимир, в планината да отиде, при отдалечените от пътя долмени. Не намери водач. Да тръгне с него, без пари, не поиска никой. Тогава в планините тръгна сам Владимир. Сринал се от пътеката в клисурата. Обувките му бяха обикновени. Не за ходене по планините. Той изобщо нямаше снаряжение за планина. Искаше да се убеди в съществуването на долмените, да ги пипне. И отиде в планината. В деня за помен, той вървял към долмените, далеч от пътя. Прамайка ми не знаела защо отива в планините, този съвсем ненаучен да ходи по планински пътеки, човек. И го гледала. И когато той се подхлъзнал, сринал се и започнал да се търкаля надолу, тя изведнъж… Духът й, като гъвкав сгъстен въздух, се метнал надолу. Прамайка ми спасила Владимир. Той не ударил главата си на камъните, но загубил съзнание от множеството удари, когато се търкалял. Прамама държеше главата му като в длани, и чакаше да се свести. Затова и не говореше с мен. Когато съзнанието му се върна, тя не се премести към долмена. Остана там в клисурата. Остана там и гледаше, как Владимир катери се нагоре към пътеката. После разбрах, че тя отишла на пътеката, защото камъчета падали надолу. И тя, сгъстявайки се като гъвкав вятър, изхвърляше от планинската пътека камъчетата. Искаше да му помогне да слезе по пътечката от планината. И аз го исках. И започнах бързо-бързо, с лъча си по пътечката да светя, за да не бъде мокра, хлъзгава, и да достигне Владимир до своята квартирка, да излекува раните си. А Владимир, качил се горе над клисурата, седеше на пътеката, разглеждаше чертежче, което археологът от Новорусийският музей му начерта. После стана, и куцайки пак тръгна. Но не надолу, по сухата, а вече и без камъни пътечка, а обратно — към върха. Замрях от изненада, а мисля, че и прамайка ми, веднага не разбра, какво си е намислил. А той изобщо свърна от пътеката и тръгна през бодливи храсти… Разбрах: отива при долмена на прамайка ми. Добра се той до него. Седна до долмена, в края на каменната плоча. Якето започна да си разкопчава. Ръката го болеше. Дълго се разкопчава. Когато го разтвори, аз видях… под якето — цветя. Три розички. Стъбълцата на две от тях се бяха счупили. Розичките се бяха счупили докато се търкалял в клисурата и в камъни се удрял. Някои от бодлите бяха в кръв. Той сложи счупените рози на долмена. Запуши. Каза:
— Жалко, че цветяха се пречупиха. За тебе са, красавице, цветята. Навярно си била красавица, като Анастасия. Умна си била, добра. На жените наши си искала за кърменето на децата да разкажеш. Само че не знаят те за теб. И долмена ти далековато е от пътя, трудно им е на жените до тук да дойдат.
После Владимир извади малка плоска манерка с коняк, две малки чашчици, измъкна шепа смачкани бонбони от джоба си.Напълни двете чашки с коняк. От едната коняка изпи, а другата остави край входа на долмена, постави и бонбон и каза:
— За тебе е красавице.
Владимир правеше всичко така както съвременните хора на гробищата правят, когато отиват при свои близки или приятели. А прамама… Духът й, сгъстил невидимите си енергии,се мяташе край него. Тя се обърка, не знае как да се държи. И на думите на Владимир все се опитваше да отговори и уплътняваше въздуха във формата на плътта си, но очертанията й прозрачни, и едва забележими бяха. Владимир не ги видя. А тя на него, невиждащия и нечуващия, все искаше да обясни нещо свое и се вълнуваше, и затова се мяташе. Сгъстения въздух леко закачи чашката. Тя се обърна. Владимир помисли, че вятърът случайно е обърнал чашката с коняк, и на шега й каза:
— Защо, безпътнице, изля толкова скъп коняк?
И Духът на прамама веднага замря в един от ъглите на долмена. Владимир наля още коняк в нейната чашка, отгоре камъче и пак бонбонче сложи. И отново сякаш на себе си заговори: