— Защо не почакаш с този разговор, докато и двамата се върнем в Америка — започна той, макар че изпитваше голямо облекчение.
— Тази вечер ми се говори — каза тя, но без да настоява. — Цял ден си мисля за нас, от една седмица не съм пила и по-трезва и разумна, отколкото съм сега, няма да бъда никога друг път в живота си. Не искаш ли да чуеш какво мисля?
— Не искам да казваш нищо, за което после ще съжаляваш.
— Ще съжалявам. — Тя махна несръчно с ръка, сякаш искаше да прогони оса. — Аз съжалявам за всичко, което казвам. И почти за всичко, което правя. Изслушай ме внимателно, мили. Аз съм алкохоличка. Разочарована съм от себе си и съм алкохоличка. Винаги ще бъда разочарована от себе си и ще остана алкохоличка цял живот. И никога няма да мога да преодолея това.
— Досега не сме опитвали нищо сериозно — каза той. — Не сме попаднали на добро заведение. Има други клиники, които…
— Можеш да ме изпратиш във всички клиники в Америка — прекъсна го тя. — Всички американски психиатри могат да се ровят в сънищата ми. Могат да ми дават лекарства и аз мога да повръщам до припадък. Но ще продължа да бъда алкохоличка. Да ти крещя от злоба и да те излагам… Нали помниш, че и преди съм го правила, и то неведнъж да искам прошка и пак да го правя, и да рискувам живота на детето си, като карам кола пияна, да забравя всичко и пак да се хвана за бутилката и така, докато умра, а как ми се иска това да стане по-скоро, но нямам смелостта да се самоубия, което е друго разочарование…
— Моля те, не говори така, Джийн — каза той, стана и тръгна към нея, но тя се отдръпна, сякаш се страхуваше от допира с него.
— Сега съм трезва — продължи тя, — повече от седмица не съм слагала капка алкохол в устата си, затова нека се възползваме от този прекрасен, неочакван миг, да погледнем открито нещата и да вземем трезви, радикални решения. Аз ще се оттегля някъде, далеч от хорските очи — Мексико достатъчно далеч ли е? Испания? Аз говоря испански, знаеш ли това? Швейцария? Разправят, че там има чудесни клиники, пациентите спирали да пият по за два-три месеца.
— Добре — каза той, — нека тогава живеем заедно по за два-три месеца. Със или без развод.
— Няма смисъл да се преструваме, че все още мога да работя. — Нищо не можеше да спре напевния, екзалтиран глас. — Но благодарение на скъпия ми покоен баща мога да живея съвсем прилично, дори екстравагантно. Трябва да ми помогнеш да определя сумата за Инид, която ще бъде поставена под попечителство, защото, когато се напия, може да се запозная с някой хитър, чаровен млад италианец, който ще съумее да ми открадне богатството, а това няма да ми е приятно. Освен това съм измислила начин да не се чувстваш виновен за това, че си ме изоставил и си ме пуснал да се скитам беззащитна из този враждебен и опасен свят. Ще наема някоя приятна силна млада жена, може би лесбийка, която ще ми прави компания и ще следи да не ми се случи нещо лошо, когато се пропия, а ако е необходимо, ще ми предлага невинен и безопасен секс…
— Спри — извика той. — Стига, стига толкова.
— Не се шокирай, мили пуританино — отвърна тя. — Правила съм го някога и не ми е било неприятно, сигурна съм, че мога пак да го правя, особено след една-две бутилки, и пак няма да ми е неприятно. Истината, скъпи, е, че повече не мога да се боря. Дори и армията на Конфедерацията накрая се предава. Достатъчно умрели съм оставила зад гърба си. Няма вече накъде да отстъпвам. Стигнала съм до Апоматокс9. Нали виждаш, че ненапразно съм ходила на училище. Можеш да ми върнеш сабята, генерал Грант. Не, това звучи подигравателно, а аз не искам да се подигравам. Защото съм напълно отчаяна. Повече не мога да се боря. Не мога да се боря с теб, с пиенето, с вината, с брака, каквото и да означава тази дума в момента за теб и за мен. От време на време, когато съм по-спокойна, ще се появявам с компаньонката си лесбийка, предварително ще вземам мерки да не личи, че е такава — ще я карам да се облича като невинно момиче, както ще се обличам и аз, и ще посещавам Инид. Ти няма защо да присъстваш. Моля те, не казвай нищо тази вечер, но утре, като ме качиш на самолета, спомни си какво съм ти предложила и се възхити на саможертвата ми. Приеми я, преди да съм размислила, защото иначе цял живот ще остана да вися на шията ти като труп.
— Виж какво — каза той, — когато се махнеш оттук, от тази мъчителна атмосфера, ще…
— Ние двамата опропастихме и твоя живот — продължи напевно тя. — А ти не ставаш по-млад, пък и не можеш през следващите петдесет години просто да седнеш в някой ъгъл и да гледаш огъня в камината, трябва да правиш нещо. Бъди благодарен за днешния ден. Възползвай се от предложението. Кой знае колко време ще бъде в сила? А сега… знам, че си имал дълъг уморителен ден, че искаш да се избръснеш, да вземеш горещ душ, да си сложиш чисти дрехи, да изпиеш едно мартини и да отидеш на вечеря. Докато си в банята, аз ще ти поръчам питието. Не се страхувай, няма да изпия и глътка алкохол, преди да се върна в Ню Йорк — понякога мога да проявявам свръхчовешка воля. А след това, ако бъдеш така любезен, ще ме заведеш на вечеря — само ти и аз, ще говорим за други неща, например какво ще правиш ти по-нататък, в какво училище трябва да учи Инид, за каква жена би могъл да се ожениш, с кого си спал тук на Лазурния бряг, а когато стане късно и двамата се уморим, ще се върнем в нашия прекрасен, безбожно скъп хотелски апартамент и ти ще ми позволиш да заспя в твоето легло, при теб, защото утре се качвам на самолета за Америка, а ти оставаш тук до края на летния сезон, за да оправиш всички конци, които аз оплетох.
9
Град в Централна Вирджиния, където на 9 април 1865 г. генерал Лий се предава на генерал Грант, с което се слага край на Гражданската война. — Б.пр.