— Ако сте извършили някакво престъпление през периода, който не сте в състояние да си спомните, може да се наложи да изтърпите наказанието си. Алибито ви не е много добро.
— Ще рискувам.
— Добре.
— Смятате, че си измислям всичко това ли?
— Мина ми такава мисъл. Ще разберем.
— Добре, изскачайте оттам — каза Гласът. И Трусдейл изскочи, както човек, събуден прекалено внезапно, сънува, че умира.
Гласът принадлежеше на д-р Микаела Шортър, ши-рокоплещеста черна жена в широк, син пуловер.
— Как се чувствате? — попита тя.
— Чудесно — отвърна Трусдейл. — Някакъв резултат?
— Много е странно. Не само, че не помните нищо за онези четири месеца, но даже не сте имали усещането за време. Не сте сънували.
Лейтенантът беше застанал настрани и Трусдейл не го забеляза, докато не се обади.
— Известни ли са ви някакви наркотици, които биха могли да предизвикат това?
Жената поклати глава.
— Д-р Шортър е специалист по съдебна медицина — обясни лейтенантът на Трусдейл. — Изглежда сякаш някой е измислил нещо ново. — После се обърна към лекарката: — Може да е нещо наистина ново. Бихте ли проверили в компютъра?
— Вече го направих — кратко отвърна тя. — Във всеки случай, нито един опиат не би могъл да е толкова избирателен. Сякаш го е приспал, а после го е държал в замразено състояние четири месеца. Освен това е проявил признаци на разтапяне: разделяне на клетки от леденото кристализиране и прочее. — Тя погледна строго към Трусдейл. — Не позволявайте гласът ми да ви постави отново под хипноза.
— Няма — изправи се Трусдейл. — Каквото и да са направили с мен, за целта е била необходима лаборатория, нали? Ако наистина става дума за нов опиат. Това ще стесни малко диапазона на търсене, нали?
— Би трябвало — отвърна д-р Шортър. — Ще потър-ся продукт от генетични изследвания. Нещо, което да разлага РНК8.
— Отвличането ви от планината също е трябвало да остави някакви следи, но не е така — изръмжа лейтенантът. — Беше редно колата ви да е била засечена от радар. Вандервекен сигурно ви е свалил до паркинга на носилка, когато наоколо не е имало хора.
— По онези пътеки това е дяволски опасно.
— Зная. Разполагате ли с по-добър отговор?
— Нищо ли не сте научили?
— Парите. Колата ви е останала на паркинга, защото таксата е била предплатена. Същото се отнася и за рентата ви. Всичко това е платено от банкова сметка, регистрирана на името на Вандервекен. После е била закрита.
— Естествено.
— Името не ви ли говори нещо?
— Не. Сигурно е холандец.
Полицаят кимна сам на себе си и се изправи. Д-р Шортър изглежда нямаше търпение да напуснат кабинета й.
Половин милион марки бяха много пари. Трусдейл се забавляваше с идеята да каже на шефа си да върви по дяволите… но въпреки традицията, Джеръми Линк не заслужаваше такова отношение. Не беше необходимо да го принуждава спешно да търси заместник. Трусдейл го предупреди в едномесечен срок.
Тъй като беше временна, работата му стана по-приятна. Продавач на обувки… но така срещаше интересни хора. Един ден той разгледа подробно машината, която оформяше обувките по краката. Забележително, достойно за възхищение устройство. Никога по-рано не го беше разбирал.
В свободното си време планираше да замине на екскурзия.
Когато беше изпълнено завещанието на Благородната Стел, възобнови познанствата си с безбройни роднини. Някои бяха забелязали отсъствието му на последния й рожден ден и на погребението й. Питаха го къде е бил.
— Ужасно нещо — отвръщаше Трусдейл. Тази вечер му се наложи да разказва историята половин дузина пъти. Доставяше му извратена наслада. „Вандервекен“ не желаеше публичност.
Насладата му пресъхна, когато жената на втория му братовчед каза:
— Значи отново са те обрали. Изглежда си податлив на обиране, Рой.
— Вече не. Този път ще се добера до кучия син — отвърна Трусдейл.
В деня, преди да замине на екскурзия, се отби в щабквартирата на полицията на ООН. Трудно си спомни името на мускулестия лейтенант. Робинсън, така беше. Робинсън му кимна иззад бюрото с форма на бумеранг и каза:
— Влезте. Наслаждавате ли се на живота?
— Горе-долу. Открихте ли нещо? — Трусдейл седна на стола. Кабинетът беше малък, но удобен, а в бюрото бе монтирана машина за чай и кафе.
Робинсън се облегна назад, сякаш прекъсването на работата му доставяше удоволствие.
— Почти нищо. Все още не знаем кой ви е отвлякъл. Не успяхме да проследим източника на парите, но сме сигурни, че не сте бил самият вие. — Той го погледна. — Не изглеждате изненадан.
— Бях сигурен, че ще ме подложите на проверка.