— Точно така. Да предположим засега, че някой, когото ще наричаме Вандервекен, притежава лекарство за специфична амнезия. Възможно е да е възнамерявал да го продава на хора, които искат да извършват престъпления… като например да убият роднина заради наследството й.
— Никога не бих направил това с Благородната Стел.
— Независимо от това. На Вандервекен е щяло да му се наложи да ви плати и то доста. Идеята е забавна. Освен това открихме още два случая на избирателна амнезия от същия тип. — На бюрото му имаше компютърен терминал. Полицаят го използва. — Първият е станал с Мери Будълс, която изчезнала за четири месеца през 2220-а. Не е съобщила за него. Полицията на ООН се е заинтересувала от нея, защото е престанала да взима лекарства за заболяване на бъбреците. Изглеждало е най-вероятно да й е била направена незаконна трансп-лантация. Но тя разказала друга история, много сходна с вашата, включително и за рентата.
— Вторият е станал с Чарлс Моу, който изчезнал през 2241-а и се върнал след четири месеца. Той също получил рента, но спрели да му я изплащат поради някаква злоупотреба в застрахователната компания „Норн“. Това вбесило Моу достатъчно, за да дойде при нас. Естествено, полицията започнала да търси други случаи, но не открила нищо. През следващите сто години не се е случило нищо друго. Докато не се появихте вие.
— И моята рента беше прекъсната.
— Въпреки това. Вижте сега, в онези два предишни случая парите е трябвало да се пренасочат за изследвания, свързани с протезирането. Преди сто години не е имало никакво възстановяване на правата на престъпниците. Всички са отишли в органните банки.
— Да.
— Иначе случаите са твърде сходни. Така че очевидно търсим някой от „Клуба на Стрълдбръг“. Времето съвпада: първият случай е преди сто и двайсет години. Съвпада и името Вандервекен. Съвпада и интересът към протезирането.
Трусдейл се замисли. Членовете на клуба не бяха чак толкова много. Минималната допустима възраст в този единствен по рода си клуб беше замразена на сто осемдесет и една година.
— Подозирате ли конкретно някого?
— Ако беше така, нямаше да ви кажа. Но не. Г-жа Рандъл определено е умряла от естествена смърт и определено не е била Вандервекен. И да е имала някаква връзка с него, не успяхме да я открием.
— Свързахте ли се с Пояса? Робинсън го погледна с присвити очи.
— Не. Защо?
— Просто си помислих. — Дали разстоянието във времето отговаряше на разстоянието в пространството?
— Е, можем да ги попитаме. Възможно е да са имали подобни случаи. Аз лично не съм наясно с какво да продължим по-нататък. Не знаем защо е било извършено това, не знаем и как.
През 2341 г. в никой от националните и международните паркове на Земята нямаше място за потенциални туристи. Списъкът с чакащите за джунглата на Амазонка беше запълнен за две години напред. Другите имаха подобни списъци.
Елрой Трусдейл обикаляше Лондон, Париж, Рим, Мадрид, Мароко и Кайро. Возеше се на свръхзвукови влакове между градовете. Ядеше с кредитни карти в ресторанти, вместо обезводнени храни. Това беше нещо, което бе планирал дълго време, но не бе разполагал с достатъчно пари.
Видя пирамидите, айфеловата, лондонската и наклонената кула9, която вече беше изправена. Видя Долината на загиналите. Обходи римските пътища из десетина държави.
Навсякъде имаше други туристи. Нощем лагеруваха в уединени места, предназначени специално за тях — обикновено стари паркинги или изоставени магистрали. Събираха заедно туристическите си печки, палеха лагерен огън, сядаха около него и се учеха един друг на различни песни. Когато се уморяваше от тях, Трусдейл отсядаше в хотел.
Износваше наличните си чорапи с бясна скорост и си купуваше нови от продавачите в лагерите. Краката му станаха твърди като дърво.
Измина месец и той още не се беше изчерпал. Нещо го караше да обиколи цялата Земя. Освобождаването на едно място го отведе в Австралия, в може би най-малко популярния национален парк. Там прекара една седмица. Имаше нужда от тишината и пространството.
После се отправи за Сидни и срещна момиче с прическа на поясарка.
Беше обърната с гръб към него. Той видя косата й, вързана на тежка конска опашка, черна, къдрава и толкова дълга, че стигаше почти до кръста й. По-голямата част от кожата на главата й беше гола, с тъмен загар, както и останалите части на тялото й. По средата имаше гребен, широк пет сантиметра.
Преди двайсет години това щеше да е нормално. Тогава поясарските гребени бяха на мода. Но тя бе отминала и сега момичето беше като отзвук от много отдавна… или от много далеч? Бе високо като поясарка, но мускулите му бяха много по-здрави. Беше само; не се бе присъединило към лагерния огън в другия край на къмпинга, разположен на осмия етаж на десететажен гараж.