Дончо Цончев
Протокол на една командировка
Високо беше тук, по билото пълзеше слаб вятър. Грееше слънце, пътуваха облаци, носеха се диви миризми над Родопите. Внезапната тишина, в която се бе удавило бръмченето на мотора, настояваше да мълчим, а огромните смърчове наоколо, стърчащи в своя покой, ни показваха как да мълчим.
Големи приказки бяха по време на пътуването. Митака млъкваше само докато си палеше цигарата, а мен ме заболяха бузите. Разбира се, никой нищо не каза за себе си. В моите очи той си е той и в неговите аз съм си аз, такива, каквито си бяхме като студенти. Даже и другите хора, които срещахме по пътя си или само виждахме от колата — и те си бяха такива, каквито човек може да очаква, че са били винаги, може би още преди да се и родят.
Тишината наоколо се подсмиваше, облаците продължаваха пътешествието, изведнъж в ъгълчетата на съзнанието ми се развика едно стихотворение. То искаше да ме убеди, че ние, хората, само наужким живеем заедно, а всъщност никой нищо не знае за другите. Дори и за този, който е най-близо до него.
Ти си си същият, каза Митака преди две седмици, когато случайността след прекъсване от седем-осем години отново ни събра в една служба. Тогава и аз му казах, че той си е същият, и как ли наистина, ако се продължава така, човек може да научи нещо за другите.
„Умират хора“ е единственият стих, който помня със сигурност от стихотворението. Кой знае дали така не му беше и заглавието. И все си мисля как тези хора, преди да почнат да умират, все пак в някой момент са допуснали и своето безсмъртие и отново да са кривнали, сега на съвсем друга страна, и ето защо житейските ни пътеки приличат толкова на планинските — по надолнища, по нагорнища, тук влязат в тъмна гора, там излизат на светла поляна, — а по такива пътеки човек много рядко може да си остане същият, драги Митак, дари и когато е мислил, че силно го желае, окрилян от силата на своята неопитност.
И сега пак се въртеше в ума ми всичко това, докато чакахме на площадката да ни подуха малко този пълзящ по билото ветрец и да се поразходят облаците над морните ни от толкова приказки глави. А какво се е въртяло в ума на Митака според същата истина от стихотворението, и досега, разбира се, не знам. Но работата не е в това — на кой какво му се е въртяло в ума, или може някога да му се завърти, — много по-интересно ми е било винаги какво всъщност става в момента. С мене, с Митака и въобще и дали така, както си мълчим сега, няма изведнъж да изпаднем в поетично откровение и да се втурнем в още една командировка — надълбоко към нашите житиета, съзнания и битиета, и, към други такива най-сложни философски категории, които са създадени, за да се оправят с тях най-прости неща.
Влязохме да обядваме. Ресторантът ни смая със своите красоти. Тук има вътрешно стълбище, цялото в саксии, има най-различни предмети, цветове и пози, но сигурно няма нужда да ги описвам, тъй като и вие сте били в такъв ресторант, може би също тъй в командировка като нашата, и по пътя сте приказвали, приказвали, знам, и никой нищо не е казал за себе си, като чадър сте разпервали пред лицата си „Ти си си същият“, и още много тра-ла-ла, а поне единият от вас е имал желание да се кажат все пак някои важни неща, защото му е добре, като разбира, че и други ги знаят, или му става по-непоносимо, и ето, виждате ли — откъдето и да започна, все стигам дотук: до наличието на нещо дълбоко в нас, което не винаги си обяснявам; или пък до липсата на нещо в нас, което също толкова разбирам, улисан в моите си работи, и, о, малко само ако ми бяха ясни тези неща, никога нямаше да ви занимавам с нашия разговор по време на обеда, който току-що започна.
Започна с това, как попитах Митака дали ще пие ракия и той каза, че няма, защото не пиел, и той щял да си поръча една малка за компания, а аз му казах, че щом той ще си поръчва, тогава аз също мога да изпия една малка за компания. Веднага след това чухме как женски глас откъм кухнята извика „Джони“ и сервитьорът, който почти скучаеше в голямото празно пространство наоколо, се обади. Значи той се казваше Джони, на нас това ни трябваше, ние извикахме „Джони!“ и той бързо-бързо заряза женския глас откъм кухнята, за да се притече на нашата маса, да каже добър ден с баварско произношение и дълбоко да ни се поклони.
Вече ви споменах, че ресторантът беше почти празен. Чак на другия му край, около високите столчета пред бара, висяха четирима-петима младежи с шарени пуловери и още по-шарени кърпи около вратовете си. На масичка до прозореца двама старци обядваха бавно и за нещо се смееха. Попитахме Джони каква салата ще ни даде за ракията, а той изреди домати, краставици, мешана, шопска, цвекло, туршия, печурки мариновани и горски, лос параньос и орфей, специалитет на заведението, през което време зъбите му сдъвкваха всичко това, което изговаряше. (Какъв ресторант — даже зъбите на келнера бяха безупречно бели и хубави.)