Дончо Цончев
Протокол на една морска история
Няма как да не сте обърнали внимание на онова внушително и даже замайващо „рррррррррррр“ от автомобилните гуми по паважа. Аз много обичам да го слушам през прозореца на колата. Дано някой ден не изобретят заглушители за гуми, почти нищо няма да остане от удоволствието да шофираш. Това им е лошо на удоволствията — не знаеш кога и как ще се превърнат в нищо.
Засега няма загушители и е почти невъзможно да караш, без да чуваш сладкия разговор между пътя и колелетата. Малко повече газ, петдесет моторни коня хукват и цялата луксозна железария се носи напред по кефа ти. „Скоростта увлича.“ То кое ли не увлича, ако седнеш много-много да му мислиш.
Да пукна, ако знам точно къде отиваме. Всеки момент мога да натисна спирачката и да се откажа от онова, което още е неизвестно. Спирачката е за спиране. Забелязал съм, че голяма част от шофьорите непрекъснато го забравят. Иначе как може да стане дори и една-единствена злополука?
Всяко нещо си има предназначение значи. Тази до мен, с жълтата рокля, е за съвсем друга работа. И си я бива… Като бях малък, съседите държаха една кобилка; изведат ли я от дома, и започва да мята задницата си — ха наляво, ха надясно. И мадамата сега — аз отивам да я взема, тя се разхожда пред „Пролет“, уж не ме е забелязала отдалеч. Форсирам два пъти на амбреаж точно зад гърба й. Това е зовът на моите жребци. Хили се още преди да се обърне: „О, колко си точен!“ Точен съм аз. Питай някой, който ме е чакал по работа.
Дърветата бягат назад като на кино. Някой ги е варосал. Приятно е да гледаш бели дървета край пътя. Толкова пъти съм го правил — все е хубаво. Даже когато ми се случи да се натъжа изведнъж, щом се обърна към дърветата, работите вътре в мен се оправят полека. Понякога и изведнъж.
Понякога даже съм способен да си помисля, че всичко ми е ясно, въобще, макар това да е толкова смешно. Нищо не ни е ясно — това е по-близо до истината. Например сега тази до мене дали мисли да й плащам през цялото време? Кой да ти каже? Плащам, разбира се, една седмица на море, но не е там работата. Ако продължавам така, къде ще му излезе краят? За никъде не съм с тези маниери на лорд. Искам да кажа — и с този портфейл в задния джоб, който не ми убива кой знае колко, както съм го заседнал на мекото.
Уж в началото се надпреварвахме да се лъжем, а сега си мълчим.
— Обърнахме го на мислителница, мадам — рекох.
— Мадмоазел — каза тя.
И толкоз. Не поема. Една смахната усмивка, нова цигара — и пак блее напред. Пепелникът ще й извади очите, а тя все тръска пепелта по пода. Че и по дрехите си. Маниери.
Имам един прост, но безотказен номер с лакът. Като пускам радиото в колата, тъй се навеждам, че моят лакът шава на един сантиметър пред гърдите им. Разбира се, през това време не изпущам пътя от очите си, нито пък изглеждам като човек, който изобщо се сеща какво има на този сантиметър от лакътя му. Някои се дърпат назад — ще ми счупят облегалката. Други се навеждат напред, уж да видят как се върти копчето на радиото. Всяка със своите трикове. Тази, сегашната, се прави, че въобще не забелязва какво става. Не знае, че аз така мога да си търся станции до Бургас. И да си мисля, и да си представям какво ли не. Нескромността на мислите е най-безопасното нещо на този свят, никого не можеш да обидиш. Е, освен себе си.
Интересно тя какво си фантазира. В края на краищата — каквото излезе. С кое ли пък не е така.
Шосето се чернее напред — безкраен смок. Ние сме в устата му, той ни гълта. Стомахът му е пълен с удобства и музика. Все още не ни е смлял. В канавките съм виждал чудесии, виждали сте и вие. Но най-големият ужас е, като си представя колко катастрофи още не са станали.
Вдясно виждам блато, край което играят дечурлига. И аз съм играл така. И тази до мене сигурно си е играла по дворищата и си е човъркала носа. Много често си представям как някоя много изискана мадама си човърка носа, не знам защо. А тази, като я гледа човек, не може да си я представи седнала върху нощно гърне. Може, ама не е прилично. Не й прилича, искам да кажа.
Шосето прави завой край блатото, дечурлигата още дълго време се виждат. Безименни хлапета, само силуети и гримаси, които подсказват тънки, писукащи гласове.
И аз бях безименен. Или стоименен. За да ме повика, баба Дона си служеше най-често с „ей!“. В други случаи употребяваше деветдесет и деветте имена от обещаващото „петленце на баба“ през неутралните „холън“ и „айол“ — до агресивното „бре, магаре краставо, недно!“
Тя имаше една шарена престилка, милата. Докривеше ли ми за нещо, все там завирах нос. Щом острата тъкан ме посрещаше с миризмата на моята баба, веднага всичко се оправяше. Сега няма такива бабички. Изшкембени ми се виждат днешните и напудрени. И все се пишат много заслужили. Всъщност какво ли човек може да е заслужил повече от живота си?