Изведнъж тя се сепна и каза:
— Виж!
Оня погледна нагоре, и Миланката погледна след него, като по инерция. Тежки синкави облаци с бели повлекла отдолу пълзяха над главите им. Не мина минута, и първите капки тежко чукнаха по напуканите чела на гранитните гъби.
Тя каза, че знаела наблизо колиба. Наметнаха се набързо и тръгнаха бавно. Оня обясни, че и да тичат, едва да се влачат, все едно — ще ги намокри до кости. Такъв беше дъждът.
Тяхното темпо беше добре дошло за Миланката. Той се изтегли пълзешката назад и хукна към колибата по най-прекия път. В неговия район само лисиците и белките знаеха пътеките по-добре от него.
Сгърбена в сърцето на Родопите, колибата изглеждаше като да е накрай света. Където няма времена и нрави. Където няма съвсем нищо освен това, което всеки носи със себе си.
Миланката влезе много преди тях. Напипа одърчето в тъмното и се шмугна под него в сухото сено. Направи си удобно скривалище. Сърцето му подскачаше под шубичката. Случаят сам искаше да му предложи повече, отколкото бе очаквал: нощ, дъжд, легло, позиция на по-малко от метър разстояние.
Когато ония пристигнаха, запалиха борина и в колибата стана светло и топло.
— Няма спиране, ще знаеш.
— То не е дъжд като дъжд, ами…
— Какво?
— Ужас, не виждаш ли! А до лагера са десетина километра.
— И повече.
Тя пробва одърчето, каза, че било здраво и удобно, а оня стъкна огъня.
— Колко стана?
— Осем и десет.
— Охоо!
Тя каза, че не бивало да стоят така мокри. Щели да настинат, утре имали много работа.
— И да се изсушим, на път към лагера пак ще ни намокри — каза той.
— Лагер ли? Да не си луд!
— Че как иначе?
— Ще нощуваме тук — каза тя.
Оня каза, че дъждът можел да спре.
— Е, ако спре…
В сеното под одърчето беше топло и много удобно. Плющенето на дъжда отвън можеше да прикрие малки шумове. Миланката виждаше гърбовете им, без те да могат да го видят, даже и ако се опитаха.
— Слушай — каза оня, — аз да изляза малко, а ти се съблечи и си изсуши парцалките, а?
— Почти гениална идея — каза тя. — После излизам аз, докато се изсушиш ти, и така до разсъмване.
— Не, виж какво… на мене нищо ми няма. Мокър или сух, все едно.
— Другарю старши геолог, работният ден изтече. Сега аз ще покомандвам малко: иди в оня ъгъл и се обърни!
— Излизам, излизам — каза оня. — Няма нужда.
Но тя не му позволи да излезе. Прати го в ъгъла и започна да се съблича. Мокрите дрехи се изхлузваха от тялото й трудно. Миланката никога не беше допускал такава закръгленост у нея, въпреки че мислено много пъти бе правил това, което тя извършваше в момента. В сеното му стана много топло.
Оня от ъгъла се обади:
— Да са останали в торбата ти цигари?
— Да — каза тя, — но чакай малко. Първо трябва да направя параван.
Докато чистеше дрехите си от калта, тя се въртеше около огъня, навеждаше се и Миланката за миг помисли, че нарочно го прави. Изведнъж се обърна с лице и дойде към одъра. Мокрите й крака стъпваха на педя от носа му.
— Сега ще разваля одъра, за да направя от него параван — каза тя. — После пак ще го сглобим.
Сърцето на Миланката спря. После като в агония се разтупа и напълни главата му с шум. Изпита чувството на вол в кланица.
— Недей го разваля — каза оня. — Тук има един вратник… Дръж.
— Остави го така, зад гърба си. У-ха, чудо параван ще стане от него.
Наистина стана… Оня също се съблече от другата страна на вратника и сега двамата седяха пред огъня, докато дрехите им се сушеха. Започнаха да ядат. Имаха хляб, сланина, домат и две много дълги тъмнозелени чушки. После тя се сети за кутийката с конфитюр от дюли.
— Контифюр — произнесе тя. — Сестра ми казва „контифюр“ и „дуля“.
— Аз като малък съм казвал „покой“ вместо копой и „путушинка“ вместо перушинка.
Набучваха сланината на клечки и я цвъртяха над жарта. В колибата стана весело и уютно.
„Тъй се получава удар — мислеше си отдолу Миланката. — Шок. Скъпо щеше да ми излезе. Хайде бре, серсемин, докога ще се посукваш!“
Сега гърбовете им не бяха интересни. Като им изсъхнаха дрехите, облякоха се. Тя развали паравана, ръкува се смешно с него и каза:
— Ето пак сме заедно. Не е ли време да лягаме?
— Време е. Ти лягай, аз ще опиша последната точка от маршрута и образците. Ще поддържам огъня.
Тя търсеше с очи погледа му, но той ровеше в еднодневката си. Опря показалеца си на гърдите му като револвер:
— Слушай, добре ли е, че сега сме сухи?
— Да.
— А ти упорстваше, защото по рецептата на някакъв мухлясал бабешки морал не е добре да се събличаме така, нали? Добре е да настиваме и да не спим, когато ходилата ни горят, а сипеите чакат и утре. Не, не, назад ти е часовникът. Хайде лягай! Веднъж в Кавказ…