След това се срещаха често, обикновено много късно вечер, а обяснението на Алън бе, че трябва първо да навакса с учението. Откарваше я в гората извън града, където си намираха някое усамотено местенце, а когато времето бе лошо, използваха колата. Тя никога не го заведе в тясната си стаичка и вече беше му казала (за да си спести неудобните въпроси, които биха възникнали от един евентуален намек за покана), че е сираче. Вечерите, които не се виждаха, тя прекарваше неспокойна, изпълнена с копнеж. В офиса Алън се държеше делово с нея — само от време на време й намигаше, когато теренът бе чист. Веднъж, когато бяха останали за малко насаме, той застана зад стола и пъхна ръка под блузата й.
В средата на зимата тя установи, че е бременна. Много се притесняваше, докато му съобщаваше тази вест, като че ли вината бе само нейна. Завърши изповедта си с въпроса какво ще кажат родителите му. Той я изгледа първоначално изненадано й скептично, а после се развесели, прегърна небрежно за миг и накрая каза:
— Не се тревожи. Все ще измислим нещо.
В края на седмицата Рупърт Уинстънли я извика в кабинета си и й даде адреса на една частна клиника в Сейнт Джон’с Ууд и чек за сто и петдесет лири. От този момент нататък тя не видя очите на никого от кантората.
Направи аборт — беше прекалено разстроена и самотна, за да измисли някакво друго решение. Сега, разбира се, не би постъпила точно по този начин. Би одрала кожата на негодниците. Щом не мажеше да спечели уважението, възхищението или любовта им, то тогава би направила всичко възможно да докопа поне паричките им.
Бе изминал близо месец след като се прибра в къщи от клиниката. Беше си намерила работа в магазин от веригата „Сейнсбъри’с“ — зареждаше рафтовете. Късно една вечер някой почука на вратата й. Тя я открехна леко. На прага стоеше мъж, ухаещ по-скоро на бира, отколкото на одеколон. Носеше сако с монограм, раирана вратовръзка и сиви фланелени панталони.
— Здрав… в… ейте — изхълца той и я огледа от глава до пети.
— Какво желаете?
— Ами… всъщност… приятел съм на Алън. Той смята, че ние бихме могли… нали се сещате… да се…
Тя затръшна вратата под носа му. Кипна от ярост, болка и отвращение. Замря неподвижно, сякаш се страхуваше, че и най-слабото движение би я наранило. Копелето му с копеле!
Постепенно болката отшумя; отвращението заля подстъпите на спомените и се пренасочи към Алън и себеподобните му. Остана само яростта. Тя се ослуша. Не се чуваха никакви стъпки. Сигурно още е там. Пак отвори вратата. Той й се усмихна колебливо.
— Ще трябва да си платите — заяви невъзмутимо тя.
Забеляза как пиянското му задоволство започна да се оттича от лицето му. „Като не ти отърва, окичи си го със старата колежанска вратовръзка и си го заври, където щеш!“, помисли си самодоволно тя.
— Ами… ъ-ъм… добре…
Пристъпи напред с намерение да влезе в стаята, ала тя препречи с крак вратата и отсече:
— Колко имаш?
Той започна да ровичка несигурно в портфейла си. Извади банкноти, шофьорска книжка, една детска снимка.
— Петдесет лири…
Почти колкото една месечна заплата. Тя отвори широко вратата.
— Хайде, няма ли да влезеш?
И така нещата потръгнаха. С препоръки. Приятел на някой приятел. Никога не оставаше без мъж. Ала и никога не почувства сигурност. Плащаше си редовно наема. Имаше и подаръци. Много хубави подаръци. Палто от вълча кожа, купено от „Хародс“; голям цветен телевизор; ваканция в Портофино, докато съпругата на въпросния господин лежеше оперирана от миома. Ала й липсваше сигурност. По-точно — финансова сигурност. Защото емоционалната беше в изобилие. Никой от мъжете не я вълнуваше. Гледаше ги надменно, сякаш издигнала се високо над мястото на акта, как ръмжат и пухтят подобно на огромни импотентни тюлени и ги ненавиждаше до един.
Защото никога повече нямаше да си позволи да изпита онзи помитащ, всепоглъщащ прилив на удоволствие, който я бе отвел опасно далече от бреговете на разума — някога, в кантората на Уинстънли, Денисън и Уинстънли. Преди повече от двадесет години. Вече не можеше да си спомни даже фамилията на Алън, да не говорим пък за физиономията му.