Още от самото начало категорично се противопостави на половинчатата загриженост на Барбара относно нейните дрехи, грим и промени в стаята й. Тя си харесваше стаята такава, каквато беше — старите играчки, юргана на кръпки, учебниците и всичко останало и смяташе, че предложенията на Барбара да направи обстановката по-женствена (накъдрени завеси, сладникави тапети на клоунчета и мъхнат килим 9 цвят на стриди) са направо отвратителни. Казваше си също така, че е далеч по-интелигентна, за да се захласва по глупавите списания, по които Барбара бе пропиляла половината си живот. Като че ли човек може да открие новото си аз, като умори старото от глад, а после да го довърши, като му оскубе веждите. Но майчинските съвети не продължиха дълго и Барбара скоро се отдаде на обичайните си занимания, които продължаваха и до днес. Даваше нареждания на домашната прислужница, посещаваше фризьорката си, фитнес клуба и стотици магазини за дрехи или се излежаваше вкъщи и изучаваше онова, което Джуди наричаше „Трикове на харпии, вещици и други горгони“.
Джуди не беше щастлива. Щастието й отлетя в деня, когато майка й почина. Никога повече не изпита спокойната, щастлива увереност на единственото дете на двама любящи родители. Но нещастието на другите двама в къщата я даряваше с някакво особено успокоение. А после се появи Майкъл Лейси. Или по-точно — между тях нямаше нищо. И никога нямаше да има. Това тя трябваше да си повтаря непрекъснато, всеки път, когато допускаше в сърцето си и най-малката искрица надежда. Не само заради външността му (дори и след злополуката, той пак имаше най-прекрасното лице на света), а и заради работата му. Един художник трябва да е свободен. Едва миналата седмица й каза, че възнамерява да пътува и да види Венеция, Флоренция и Испания. Изпълнена с мъка, тя бе извикала: „Но кога? Кога точно?“ А той просто бе свил рамене й отвърнал: „Някой ден. Скоро.“ След като се сгоди, сестра му Катрин почти не се вясваше у дома и Джуди понякога ходеше в къщичката, чистеше по малко, правеше кафе. Не много често. Опита се да ходи по-рядко с тайната надежда да започне да му липсва.
Преди две седмици той я хвана за ръката и я отведе до прозореца. Повдигна брадичката и започна да изучава лицето й. Накрая каза:
— Бих искал да те нарисувам. Имаш забележителни очи.
Каза й го безпристрастно, сякаш беше скулптор, а тя — обещаващ каменен блок; ала сърцето на Джуди се разтопи (ето го новото аз!) и мечтите й отново набраха сили. Той не повтори предложението си. Беше наминала преди няколко вечери — видя го през прозореца, че работи и тъй като нямаше смелостта да го обезпокои, тихо се измъкна оттам. Не се върна при него, защото се опасяваше, че една нежелана поява би поставила на изпитание търпението му и довела до най-страшното за нея — категоричен край на посещенията й.
Докато прегъваше вестника, Тревър Леситър забеляза, че дъщеря му отново е потънала в мислите си — както обикновено. Чудеше се какво ли й минава през главата и как е възможно да ти липсва някой, когото виждаш всеки ден. Радваше се, че тя не реши, въпреки явните намеци на мащехата си, да си намери апартамент в Пинър, „за да е по-близо до работата си“. Сега Джуди не вършеше никаква домакинска работа — тя, която винаги се гордееше с излъсканите до блясък вещи на майка си и грижовно поддържаните цветя. Сега онова, за което мисис Холънд не можеше да се погрижи, така си и оставаше несвършено. А когато се караха с Барбара (напоследък, както изглежда, постоянно), той откриваше наслада и злорадство в погледа на Джуди и му ставаше много обидно. Знаеше, че тя си мисли: „Така му се пада!“ Погледна към съпругата си, към натежалите й гърди и тънка талия и почувства замайване от похот. Не от любов — от похот. Сега си даваше сметка, че вече не я обича — всъщност се чудеше дали някога я е обичал — но тя все още го владееше. И то как! Само ако можеше да поговори с Джуди… Да се опита да я накара да разбере как е бил принуден, по-скоро подмамен, да сключи този брак. Сега тя самата беше влюбена и вероятно щеше да го разбере. Но той дълбоко се опасяваше за резултата от този опит. Младите хора обикновено се притесняваха, дори и често се чувстваха обидени от сексуалните взаимоотношения на своите родители. А и нейното постоянно безразличие и нелюбезност вече предизвикваха подобна реакция и у него. Нещо, което не бе смятал за възможно само до преди няколко години.
Спомни си как, след смъртта на майка й, тя го чакаше до късно да се върне от някое спешно нощно повикване и му притопляше какаото, после оставаше с него, за да се увери, че ще го изпие. Записваше всички съобщения прилежно и точно и изслушваше несвързаните приказки на пациентите му с любезност и търпение, каквито бе проявявала и покойната му съпруга. Докато гледаше тъжното й, свъсено лице му се стори, че е захвърлил нещо с уникална стойност и го е заменил с боклук.