— Аз не бих се тревожил за погребението, мис Белрингър. Тези неща винаги могат да се отложат, ако е наистина необходимо.
Точно на вратата тя се обърна.
— Разбирате ли, аз познавах отлично Емили. — Пръстите и стиснаха кокалените дръжки на чантата. — Всичко това е толкова нетипично. Повярвайте ми, господин главен инспектор, тук има нещо гнило!
След като тя си тръгна, Барнаби взе две таблетки и ги запрати към стомаха си с малко вода. После се облегна на стола и зачака да започне действието им. Явно им трябваше доста време. Разхлаби колана си и се завърна към случая с изнасиленото дете. От една снимка му се хилеше лъчезарен дребен човечец с три предишни присъди, който бе получил работа като пазач в начално училище. Въздъхна, сложи настрана папката и се замисли за Емили Симпсън.
Тридесетте години, прекарани в наблюдение на човешките характери, го бяха довели до убеждението, че никой никога не действа противно на природата си. Това, което повечето хора наричаха характер (натрупване или липса на определени социални, образователни или материални активи), бе, според него, изключително повърхностно обяснение на феномена. Защото истинският характер се разкрива, когато се отнемат тези натрупвания. Веруюто на главния инспектор беше, че човекът е способен на всичко. И колкото и странно да звучи, това не го потискаше. Дори не гледаше на него като на песимистична постановка, а по-скоро — като на единствената разумна за един полицай.
Мис Симпсън обаче бе извършила няколко неща през този последен ден от живота си, които човек, познаващ я от детството, намираше за крайно нетипични. А това беше достатъчно странно. Странно и интересно. Главен инспектор Барнаби бе записал номера на „Самаряните“ и сега посегна към телефона. Но първо трябваше да изясни подробностите около приема на мис Белрингър от неговите подчинени. Натисна звънеца и нареди:
— Сержант Трой да се яви веднага при мен!
Втора глава
„Самаряните“ не приеха запитването му особено възторжено. Не че Барнаби очакваше нещо по-различно. Както обикновено, не можеше да се изкопчи и дума от тях. Ето защо, след повторното си обаждане, в седем часа вечерта той се вдигна и лично отиде в миниатюрното им убежище — къщичката се намираше в малка улица зад магазин „Уулуърт“. За целта си беше лепнал подходящо разтревожено изражение на лицето.
Зад бюрото в приемната седеше възрастен мъж с два телефона пред себе си. Слушалката на единия беше прилепнала към ухото му. Покри я с ръка и прошепна на Барнаби:
— Моля, седнете.
Продължи да слуша, като от време на време кимаше тъжно. Накрая затвори телефона и запита:
— Вие ли сте човекът, който искаше да се види с Тери?
Барнаби, който смяташе, че възрастният мъж е Тери, кимна.
— Точно така. Разговаряхме в петък.
— А вие сте?… — не довърши „самарянинът“, докато разлистваше страниците на един дневник.
— Бих предпочел да не казвам името си — отвърна съвсем искрено Барнаби.
Телефонът отново иззвъня и почти едновременно жена на средна възраст и момиче излязоха от една съседна стая. Двойката си стисна ръце. Барнаби се обърна към жената, която измърмори:
— Добър вечер.
После излезе. Момичето стоеше в очакване. Мъжът на бюрото се усмихна и с жест ги насочи един към друг.
Момичето беше красиво и грациозно, а по раменете му се спускаше водопад от блестяща руса коса. Беше облечено в елегантна карирана рокля, а около врата й се открояваше огърлица от сребърни топчета, подобни на мъниста. Барнаби не можеше да не я сравни със собствената си дъщеря, която при последното си гостуване у тях носеше нарязани джинси, старо кожено бюстие, а косата й приличаше на грива, окичена с пайети.
— Заповядайте вътре, за да поговорим — предложи момичето и го въведе в стаята.
Там имаше удобно кресло, пейка до стената и чамова маса, в средата на която се открояваше бурканче с маргаритки. Барнаби седна на пейката.
— Искате ли кафе?
— Не, благодаря.
Беше дошъл тук без план, осланяйки се на способността си да импровизира. Не можеше да пренебрегне възможността Тери да е обигран професионалист като него. Благославайки добрия си късмет, той меланхолично й се усмихна и показа полицейската си карта.
— О! Но ние сме… не мога… Какво желаете?
— Разбрах, че вие сте разговаряла с Емили Симпсън миналия петък вечерта.