— Колкото повече знаеш за един заподозрян, сержант, толкова повече козове държиш. А това включва и опознаване на жилището му.
Трой примига притеснено, стреснат от телепатичната връзка. Нещата се развиваха доста тревожно. Ако човек не може да нарече своите си мисли свои, има опасност да си остане сержант цял живот.
Имаше три спални. В най-малката се виждаше единично легло, гардероб и шкаф с чекмеджета. Леглото беше оправено и изпънато перфектно, като болнично легло. На възглавницата имаше една прилежно сгъната нощница. Гардеробът бе почти празен и по шкафа имаше тънък слой прах. Китка диви цветя в буркан излъчваха лек аромат. Барнаби отново си спомни стръкчетата орлови нокти, които се бореха за живот в копривата.
Съседната стая бе доста по-голяма, празна, само с едно малко старомодно легло, два плетени стола и градинска маса.
— Сигурно тук е спяла бавачката — предположи Трой.
Третата стая, най-голямата от трите, явно принадлежеше на Майкъл Лейси. Леглото не бе оправено, чаршафите бяха омотани, една от възглавниците — на пода. На една мръсна маса до леглото имаше сиво, вкиснало кафе, до него екземпляр от „Животът на художниците“ на Базари и пакет „Житан“. Усещаше се остра миризма на цигари, примесена с мирис на застояла пот. Единственият стол бе украсен с една риза и чифт мръсни боксерки. Сержант Трой, „изрядно чист всеки ден“, както го хвалеше съпругата му в местната пералня, вирна нос и подсмръкна.
— Малко е немарлив — каза той, когато пак слязоха в антрето. — Оставя вратата отключена.
— Не съм сигурен — отвърна Барнаби, леко открехна външната врата и се огледа внимателно, преди да излезе. — Единствената стая, в която може би има нещо за крадене, е здраво залостена.
— Великите произведения на изкуството ли? — изхили се подигравателно Трой, докато вървяха към живия плет.
— Мислех си за самите платна — те са страшно скъпи. Боите също. Но, разбира се, може да прави и като Кийтинг.
— Като кого, сър?
— Том Кийтинг. Много добър фалшификатор.
— Е, каквото и да прави, явно няма голям успех. Виждал съм семейства на социални помощи, които живеят по-добре. Даже няма телевизор.
— А от това по-ниско човек не може да падне.
Трой погледна подозрително главния инспектор, ала изражението на Барнаби си остана невъзмутимо. Когато стигнаха кръстопътя на „Чърч Лейн“ и „Улицата“ видяха, че пристигат още полицейски коли. Тълпата, сега значително набъбнала поради завръщането на местната работна сила, бе настойчиво умолявана да се отдръпне или да се прибере у дома си. Барнаби се зачуди колко ли време ще бъде необходимо за столичните вестници да научат историята. Появата на двамата мъже предизвика шепот от догадки — шепот, който се превърна във високо жужене, когато Барнаби и Трой завиха към къщата на Леситър. Фактът, че всеки от селото скоро ще бъде разпитан — нещо, което селяните добре осъзнаваха — в случая като че ли нямаше никакво значение. Полицията отиваше точно при семейство Леситър. Леситър, които по някакъв начин, макар и засега неизвестен, бяха очевидно свързани с престъплението.
Когато Барнаби отново застана под розата „Мадам льо Култр“ и погледна през прозореца, той пак видя Барбара Леситър. Този път тя обаче не изглеждаше изплашена и разбита, а бе заела бойна стойка. Лицето й не се виждаше — само силно изпънатите рамене и ръцете с яростно стиснати юмруци. Чу Леситър да вика:
— Снощи в леглото пя друга песен.
— Това беше снощи!
Тя тръсна глава, когато изкрещя отговора си. И Барнаби зърна напрегнатия й, ядосан профил.
Трой повдигна жълтеникавочервените си вежди и измърмори:
— Лошо, много лошо.
После натисна звънеца.
Влизането в дневната бе като навлизане в бойно поле. Мирисът на последните два залпа висеше неподвижен и трептящ в задушната атмосфера. Барнаби им даде секунда, за да се увери, че и двамата са чули за смъртта на мисис Рейнбърд.
— Ужасна работа, ужасна! — викна Леситър. — Разбрах, че главата е разсечена от брадва. Предполагам, че е получил някакъв пристъп… Денис имам предвид. Поне — добави той с презрително свиване на устните, — този път никой не може да ме обвини в погрешно издаден смъртен акт.
И двамата Леситър погледнаха с интерес полицаите, без съмнение радостни, че могат да си поемат дъх. Докторът обаче не успя да си почине дълго. Барнаби го попита къде е бил между три и пет следобеда.