— Съжалявам, но ние не обсъждаме с никого клиентите си — заяви тя вече с по-твърд тон. — Дружеството ни държи на дискретността.
— Аз, разбира се, оценявам това — отвърна Барнаби, — но в случай на смърт…
— Смърт ли? Ужасно! Нямах ни най-малка представа, че ще се самоубива. Работя като доброволка тук само от няколко седмици… Все още се обучавам, нали разбирате… — Думите й се гонеха и застъпваха притеснено. — Само ако знаех… Но другите двама колеги водеха разговори и бяха на другата линия и аз си помислих, че ще се справя… Имам предвид с мис Симпсън…
— Чакайте малко!
Сега девойката бе заприличала на малко момиченце, което едва сдържаше сълзите си.
— Доколкото знаем — продължи Барнаби, — не става въпрос за самоубийство. Единственото известно на този етап е, че обстоятелствата са подозрителни.
— Така ли? С какво по-точно?
— Просто бих искал да ми кажете, ако желаете, какво си спомняте от това обаждане.
— Съжалявам, не мога да го направя. Трябва да проверя…
— Разговарях вече с началника ви — господин Уейнрайт — и ви уверявам, че в този случай правилата могат да се пренебрегнат — успокои я инспекторът с бащинска усмивка.
— Ами… Не знам…
— Не бихте желала да възпрепятствате полицейско разследване, нали? — спокойно заяви Барнаби със сериозно изражение.
— Разбира се, че не.
Погледна към отворената врата. Барнаби седеше търпеливо и се надяваше тя да си спомни любезния жест, с който „самарянинът“ зад бюрото ги беше запознал. Накрая лицето й се разведри и тя каза:
— Спомням си обаждането на мис Симпсън. През онази вечер имахме само около три… Да, долу-горе толкова бяха.
— Добре. Каквото си спомняте. Не бързайте.
— Да, тя каза нещо като: „Трябва да поговоря с някого. Не знам какво да правя.“ Разбира се, страшно много хора започват по този начин… След това я попитах дали иска да каже името си, защото това не е задължително и някои клиенти не искат, но тя си го каза. И аз й вдъхнах кураж, знаете… и зачаках. — Направи пауза и после добави със затрогващо чувство за собствената си значимост: — По-голямата част от работата ни е просто да седим и да чакаме.
— Разбирам.
— След това каза: „Видях нещо. Знам, че трябва да го разкажа на някого.“
Барнаби автоматично застана нащрек.
— И каза ли какво е то?
Тери Бейзли поклати отрицателно глава и допълни:
— Каза само, че е нещо невероятно.
Барнаби сметна, че това нищо не значи. Старите моми и ергени имаха склонността да гледат дори и на най-дребния инцидент като на нещо невероятно — ако можеше да се вярва на писмата, публикувани в местната преса. Те започваха винаги с: „Бях абсолютно слисан, когато видях /чух/забелязах/ изпитах…“
— А след това някой дойде при нея.
— Какво?! — възкликна инспекторът и се приведе напред.
— Тя каза, че трябва да прекъснем, защото някой потропал на вратата и аз отвърнах, че ще сме на разположение цялата нощ, ако иска пак да позвъни. Но не е звъняла.
— Откъде знаете?
— Проверих в книгата, когато пристигнах на другия ден.
— И тя затвори телефона, преди да отиде да отвори вратата?
— Да.
— Не каза ли коя врата?
— Не.
— Чухте ли кучешки лай?
— Не.
— И това е всичко, което си спомняте?
— Боя се, че това е всичко… Поне… — отговори натъжено момичето и повдигна вежди — очевидно се опасяваше, че го е разочаровала. Последва дълга пауза. Накрая допълни: — Съжалявам.
Барнаби стана.
— Ами, благодаря ви, мис…
— Бейзли. Винаги ме наричат Тери. Тук си говорим на малки имена.
— Благодаря ви. Оказахте ми неоценима помощ.
Докато му отваряше врата, тя каза:
— Имаше и още нещо… Знам, че имаше.
Той не се и съмняваше, че е така. Тери не приличаше на човек, който ще съчини нещо, само за да ти угоди.
— Вероятно ще се сетите в най-неочаквания момент — докато работите или миете чинии. Звъннете ми, ако си спомните нещо. През централата в Костън.
— Дори и ако не изглежда важно?
— Особено ако не изглежда важно — натърти той, затвори отново вратата и добави: — Разбирате, че всичко това е напълно поверително. И не бива да се обсъжда дори и с колегите ви, нали?
— О! — Отново я заглождиха съмнения. Изглеждаше по-притеснена от всякога. — Но аз трябва да запиша посещението ви в книгата!