— Просто ме впишете — усмихна се Барнаби и отвори вратата — като анонимен посетител, разстроен заради смъртен случай в семейството.
Беше почти девет часа. Главен инспектор Барнаби седеше на кухненската маса, срещу пълна чиния с жилави лентички, черни и блестящи като катран, заобиколени от спирали жълтеникавозелена каша.
— Дробът и зеленчуците май вече не стават за ядене, мили — каза мисис Барнаби, намеквайки, че някога може и да са ставали.
Том Барнаби обичаше жена си. Джойс беше мила и търпелива. Беше добър слушател. След работа той винаги разговаряше с нея, обикновено по случаите си, защото знаеше, че тя е изключително дискретна. И дори и след час и половина разговор изглеждаше толкова заинтригувана и загрижена, както и в самото начало. Беше на четиридесет и шест години, зряла и красива и все още харесваше онова, което сама шеговито наричаше „малко гушкане“. Беше отгледала дъщеря си с обич и строгост и заради работата му сама беше вършила повечето от нещата, които родителите би трябвало да вършат заедно — без изобщо да се оплаче някога. Поддържаше къщата чиста и уютна, вършеше по-голямата част от отегчителната работа в градината, а на него оставяше творческите и интересни задачи. Беше добра актриса и пееше като чучулига — и двата си таланта реализираше с много страст в местното аматьорско оперно и драматично дружество.
Единственият й недостатък бе, че не можеше да готви.
„Не — помисли си Барнаби, когато едно особено жилаво парче дроб лепна на небцето му. — Не може да се каже просто, че тя не умее да готви — проблемът е много по-сложен. Между нея и всеки пресен, замразен или консервиран продукт се получават някакви отрицателни химически реакции. Истината е, че храната и тя са във вечен антагонизъм.“
Веднъж я гледаше как прави плодов пай. Тя не просто премерваше и добавяше продуктите, а определено се бореше с тях, водена, както изглеждаше, от някакво ужасяващо предчувствие, че само готовността за незабавни военни действия би ги подчинила на желанието й. Ръката й се стягаше около податливата тестена топка в железен захват.
Когато Къли, дъщеря им, беше на около тринадесет години, успя да убеди майка си да посети готварски курс и вечерта след първия урок тя и баща й стояха до портата, стиснали палци, без да могат да повярват на късмета си. Мисис Барнаби тръгваше винаги с кошничка хубави неща, покрити със снежнобяла покривка, като момиченцета от приказките. Връщаше се три часа по-късно с малка жилава топка, гъсто набодена със стафиди, скърцаща като парче кюмюр.
Беше отишла няколко пъти, а след това се отказа — от любезност към учителката, както обясни тя. Горката жена — никога досега не беше преживявала такъв огромен провал! Съвсем логично бе да последват и няколко пристъпа на дълбока депресия.
Главен инспектор Барнаби поразрови кашата и лентичките и доразказа на жена си за мис Белрингър и мис Симпсън.
— Историята е доста заинтригуваща, скъпи — поотпусна плетивото си мисис Барнаби — прелестно пухкаво кълбо от копринено бежова вълна, — и добави: — Чудя се какво ли е видяла?
Съпругът й повдигна рамене. Небрежният жест не бе в състояние да я заблуди.
— Предполагам, че следващата ти стъпка ще бъде разговор с доктора.
— Точно така.
Барнаби остави ножа и вилицата си. Не можеше да се очаква повече от обикновени кухненски прибори за хранене.
— Сигурно ще говоря с него след вечерния му прием, така че може да закъснея. Няма нужда да се притесняваш и да поддържаш топла храната. Ще хапна навън.
— Можете да влезете.
Доктор Леситър бе определил среща на Барнаби в единадесет на следващата сутрин. Инспекторът влезе в кабинета за консултации и завари доктора седнал зад бюрото си, потънал до гуша в работа. По време на целия разговор пръстите му не спряха нито за миг: въртеше моливи, подреждаше и преподреждаше фармацевтични листовки, развиваше и навиваше ръкавелите си или просто барабанеше по бележника. Бързо погледна полицейската карта на главния инспектор.
— Да… Барнаби. — Подаде му я обратно. — Не мога да ви отделя много време.
Не го покани да седне. Главният инспектор обясни причината за посещението си.
— Не разбирам какъв е проблемът. Възрастна дама, лошо падане, сърцето не е издържало. Нещо съвсем обичайно.
— Предполагам, че сте посетили поне веднъж мис Симпсън през последните две седмици от живота й?