И във всеки случай сега ще изясним нещо.
Аз извадих чадъра от колата, отворих го и изскочих навън. Включих алармата. Огледах се. Да, ето го номер три, а ето го и номер пет… Аз се огледах и почти веднага забелязах, че в една от колите, паркирани край улицата, седят хора. И не просто седят, а оживено спорят. Червенееше огънчето на цигарите, даже се дочуваха някакви реплики…
Има такова понятие — виктомно поведение5. Това е, когато жертвата сама провокира престъплението. И аз не бих посъветвал нито една девойка да влиза нощем в кола, в която седят двама мъже.
Но в края на краищата аз съм сътрудник на МВД! Което другите не трябва да правят, аз съм длъжна да правя.
— Извинете. — аз почуках по стъклото на колата. Хубава кола, нещо здраво и мощно, но в същото време — не парадиращо като „Мерцедес“ или „БМВ“. — Чингиз?
Стъклото плавно се смъкна надолу и аз дръпнах ръка. Съвсем навреме — показа се онзи, който седеше до шофьора:
— Да, Карина. Влезте в колата.
Едва не ми се подкосиха краката.
Това беше Чингиз.
Съвсем същия.
Точно като в Дийптаун.
Само дупката в челото липсваше.
0111
— Помислих, че съм се заблудила. — казах аз. Запалих цигара.
Чингиз кимна и прибра запалката. Той седеше на предната седалка, а мястото на шофьора се заемаше от хлапе на седемнайсет-осемнайсет години, което мрачно ми каза „привет“ и повече не се намеси в разговора.
— Случва се. Всички понякога се боим от това. — сериозно отвърна Чингиз. Маниерът му на говорене беше странен, сякаш непрекъснато премълчаваше нещо. Това малко ме ядосваше, но в същото време ме интригуваше. — Представях си ви съвсем различна, Карина.
— Очакваше да видиш стара сухарка?
— Не. По-… — той се замисли. — По-уверена и твърда. Карина, наясно ли сте, че вашата мисия е отвличаща маневра?
— Имах такива предположения. — признах аз. — Е, какво става? И откъде имате тази информация?
Чингиз просто игнорира вторият въпрос, но на първия отговаря ясно.
— Феноменът „дайвъри“ е изучаван от няколко държавни структури. От МВД и Държавна Сигурност до данъчната полиция и министерството на печата и електронните комуникации. Когато стана ясно, че тези способности не могат да се прогнозират, а освен това не могат да се обучават, то по-голяма част от изследванията бяха прекратени. Но тук се намеси случайността: в МВД остана следствен изолатор в дълбината. Няколко пъти задържаните са успели да се измъкнат оттам в Дийптаун, проявявайки съвсем истински дайвърски способности. И в нечия умна глава е дошла мисълта: преобразяването става, когато човек е притиснат до стената. Започнаха разработката на мащабен експеримент. Информацията достигна до върховете на ведомствата и сега интригите са в ход. На Държавна Сигурност й харесва самата идея — да получат група контролируеми дайвъри, но не им харесва, че са изпуснали инициативата. Данъчните и чиновниците от министерствата изобщо не искат никакви дайвъри. Дали от консерватизъм, дали защото разбират, че не могат да удържат джина в бутилката… В самото МВД също се сблъскаха различни интереси… Теб те изпратиха в затвора, за да предизвикат лека паника. През това време сървъра се проверява от реалния свят.
— Тогава имате съюзници, Чингиз.
— Опазил ме Бог от такива съюзници! — полушеговито, полусериозно отговори Чингиз. — Ще ме настъпят случайно и дори няма да забележат. Карина, дълбината вече много години живее по своите закони. Добре-зле, но се справя някак. Създава ново общество, без да разрушава старото. Взема от реалния свят само това, което наистина е жизнеспособно. Да, това е един вид анархия, и като всяка анархия дълбината ще се противопостави на държавната власт. Карина, какво трябва да има в Дийптаун — това ще решат неговите обитатели. Дали да има затвор — това също ние ще решим.
— Чингиз. — казах аз. — Проблемът не е в затвора. Проблемът е в появяването на нови хора. Хомо виртуалис. Човек мрежови. Съединяващ в себе си два свята — истинският и виртуалният. Еднакво свободен и в двата свята.
— Карина, това време още не е настъпило. Не трябва да качваш на велосипед дете, което не се е научило да ходи.
— Чингиз, а това не е ли ревност? Не е ли страхът на дайвърите да загубят своята индивидуалност?
— Карина, това не е ревност и не е страх.
Замълчахме. Младежът зад волана сумтеше, сменяйки станция след станция на радиоприемника. „Московско ехо“, „Сребърен дъжд“, „Ретро“… Същият набор, както и в дълбината. Никаква разлика; на някои места реалният и виртуалният свят са се слели в едно.