Книжарница. И венецианско име над вратата.
Влезе и за своя изненада и едва прикрито задоволство се намери лице в лице с младата жена, която беше видял на кораба, довел го дотук. Тя го поздрави топло, но той забеляза, че го посреща просто като потенциален клиент. Жената очевидно не го бе разпознала.
— Buon giorno! Merhabal — каза тя, превключвайки автоматично от италиански на турски. — Заповядайте, моля.
Докато се суетеше около стоката си, обръщайки се, събори купчина книги. Ецио веднага установи, че книжарницата е пълна противоположност на спретнато подреденото студио на Пири Рейс.
— Ах! — възкликна жената. — Извинете ме за безпорядъка. Не ми остана време да подредя след пътуването.
— Отплавахте от Родос, нали?
Тя го погледна изненадано.
— Да. Как разбрахте?
— Бях на същия кораб.
Той се поклони леко.
— Името ми е Аудиторе, Ецио.
— Аз съм София Сартор. Познаваме ли се?
Ецио се усмихна.
— Вече се познаваме. Може ли да поразгледам?
— Prego. Повечето ми книги са в дъното, между другото.
Под претекст, че разглежда книгите, нахвърляни хаотично върху нестабилните дървени рафтове, Ецио се прокрадна към полумрака в задната част на магазина.
— Приятно е да срещнеш италианец в този район — последва го София. — Повечето отсядат във Венецианския квартал и в Галата.
— И аз се радвам, че те срещнах. Но мислех, че войната между Венеция и Османската империя е принудила повечето италианци да напуснат града. Все пак не са изминали повече от седем-осем години.
— Но Венеция запази островите си в Бяло море и всичко се уреди — отвърна тя. — Поне засега.
— Затова останахте?
Тя сви рамене.
— Като малка живях тук с родителите си. Вярно, преместихме се, докато траеше войната, но знаех, че ще се върна. — Тя се поколеба. — Откъде си ти?
— Флоренция.
— А!
— Неприятно ли ти е?
— Не, не. Познавам много мили флорентинци.
— Защо се изненадваш тогава?
— Прости ми. Ако някоя книга те заинтригува, питай.
— Grazie.
— В задния двор има още, ако проявяваш интерес.
Тя го погледна тъжно.
— Повече, отколкото ще успея да продам, честно казано.
— Какво те отведе в Родос?
— Родоските рицари са неспокойни. Знаят, че османците не са се отказали от идеята да превземат острова. Мислят, че е въпрос на време. Филип Вилие де Лил Адам реши да разпродаде част от библиотеката им. Беше делово пътуване, да речем. Не особено успешно обаче. Цените бяха баснословни!
— Де Лил Адам е добър Велик майстор и смел мъж.
— Познаваш ли го?
— Само съм чувал за него.
Жената го погледна.
— Виж, приятно ми е да си бъбрим, но сигурен ли си, че не мога да ти помогна? Изглеждаш объркан.
Ецио реши да заложи на искреността.
— Всъщност не съм дошъл да купувам книги.
— Е — отвърна хладно тя, — аз не подарявам стоката си, месер.
— Прости ми. Изтърпи ме още малко. Ще се реванширам.
— Как?
— Обмислям го.
— Е, трябва да…
Но Ецио постави показалец пред устните си. Беше отместил един рафт от задната стена на покрития двор. Личеше, че стената е по-дебела от другите, и той забеляза пукнатина в нея, която не беше никаква пукнатина.
Представляваше част от рамка на врата, умело прикрита.
— Dio mio!21 — възкликна София. — Кой е сложил това тук?
— Местил ли е някой полиците с книги преди това?
— Никога. Бяха си на мястото още преди баща ми да купи магазина, а по-рано не са го използвали години наред, десетилетия дори.
— Разбирам.
Ецио изтупа прахоляка и отломките, натрупвали се пред вратата очевидно много по-дълго от десетилетия, но не откри нито дръжка, нито друго средство за отваряне. Тогава си спомни тайната врата, отвеждаща към подземието в Монтериджони, крепостта на чичо му, и опипа за скрита ключалка. Не след дълго вратата се открехна навътре. Вкопани в стената стълби отвеждаха към мрака надолу.
— Невероятно — удиви се жената и надникна през рамото му. Ецио усети нежния аромат на косата и кожата й.