Задъхан закопча припряно щита и взе пистолета. Вече вярваше достатъчно на скимитара и реши да не прибягва до скритите остриета, които прибра бързо в тайника в каютата. Прецени, че щитът и пистолетът са по-подходящи за морска битка.
Изскочи сред мелето. Около него ехтеше познато дрънчене на метал и вече се долавяше мирис на кръв. Отпред гореше пожар и вятърът, избрал точно този момент да обърне посоката, заплашвате да го разпространи по цялата палуба. Ецио нареди на двама османски моряци да вземат кофи и да ги напълнят от водния резервоар на кораба. В общия миг пират се хвърли от такелажа върху раменете му. Един от моряците нададе предупредителен вик. Ецио се обърна, стегна мускулите на дясната си ръка и пистолетът изскочи от механизма, закопчан за китката му, и се озова в дланта му. Той стреля бързо, без да се прицелва, и отскочи назад. Набрало инерция, тялото на противника му се строполи върху палубата.
— Пълнете бързо и изгасете пламъците, преди да лумнат по-силно — извика той. — Иначе корабът ще изгори.
Той обезвреди трима-четирима бербери, които се втурнаха към него, осъзнали, че трябва да го отстранят, ако искат набегът им да успее. После му налетя капитанът на корсарите — широкоплещест здравеняк с по една къса английска сабя във всяка ръка: трофей, несъмнено, от предишни злощастни жертви.
— Предай се, венецианско куче! — озъби му се той.
— Първата ти грешка — отвърна Ецио. — Не обиждай флорентинец, наричайки го венецианец.
Вместо отговор капитанът замахна диво с лявата си ръка към главата му, но той беше подготвен. Вдигна ръка и острието на закривената сабя се плъзна безобидно по щита и изсвистя във въздуха. Капитанът не очакваше такова развитие и залитна. Ецио го препъна и го блъсна с главата надолу към водния резервоар в трюма.
— Помощ, ефенди! Не мога да плувам! — избълбука капитанът, подал глава над повърхността.
— Тогава се научи! — препоръча му Ецио.
Обърна се и прониза още двама пирати, нападнали го изотзад. С крайчеца на окото си видя, че двамата му моряци са успели да спуснат кофите с въжета в резервоара и неколцина техни другари, снаряжени по същия начин, им помагат да овладеят пожара.
Най-яростната битка обаче се водеше в задната част на палубата и там османците търпяха най-много загуби. Ецио осъзна, че берберите не искат „Анаан“ да изгори, за да не изгубят плячката си, и затова оставят моряците да гасят необезпокоявано пожара, съсредоточени върху главната си цел — да завладеят кораба.
Умът му заработи бързо. Противникът ги превъзхождаше многократно и той знаеше, че моряците на „Анаан“, макар и калени морски вълци, не са опитни бойци. Тръгна към купчина незалалени факли, складирани под навес до кърмата. Грабна една и я пъхна в гаснещите пламъци. Тя се разгоря и Ецио я метна с всички сили към по-далечния кораб на берберите. Взе втора и повтори действието. Докато берберите на палубата на „Анаан“ осъзнаят какво става, корабите им бяха лумнали в пламъци.
Рискът беше добре преценен и се отплати. Пиратите разбраха, че капитанът им не се вижда никакъв, паникьосаха се и вместо да се борят за плячката, заотстъпваха към планшира. Събрали смелост, османците удвоиха усилия и организираха контраатака, размахали прътове, саби, секири, колчета за пристягане на въжета и всичко, попаднало им под ръка.
След петнайсет минути бяха изтикали берберите на собствените им кораби. Срязаха абордажните куки с брадви и с помощта на дълги пръти отблъснаха „Анаан“ от пламналите галери. Османският капитан излая няколко бързи заповеди и скоро корабът се отдалечи от опасността. Щом възстановиха реда, екипажът се залови да измие кръвта върху палубата и да прибере труповете. Ецио знаеше, че религията не им позволява да изхвърлят телата през борда. Надяваше се само да пристигнат бързо.
Извадиха капитана на берберите — подгизнал и окаян — от резервоара. Той се изправи върху палубата — жалък и мокър до кости.
— Дезинфекцирайте водата — каза Ецио на капитана на „Анаан“, когато отведоха пирата в окови.
— Имаме питейна вода във варели. Ще ни стигне до Атина — отговори капитанът. После извади малка кожена кесия, затъкната в колана му. — Това е за теб.
— Какво има вътре?
— Връщам ти пътната такса — отвърна капитанът. — Това е най-малкото, което мога да направя. А когато пристигнем в Атина, ще се погрижа всички да узнаят за подвига ти. Ще уредя и по-нататъшното ти пътуване.