Луис поназнайваше Речта на героите, затова разбра въпроса на малкия кзинт.
— Това добро ли е за ядене?
Погледите на човека и кзинта се срещнаха. И човекът позволи на усмивката си да се разшири, за да се покажат зъбите му.
— Не — отсече по-възрастният кзинт.
Изпълнен с увереността от Четирите войни и няколкото „инцидента“ — останали векове в миналото, но без изключение завършили с победи на хората — Луис се ухили и кимна. „Ха така, татенце! Обясни му, че е по-безопасно да хапва арсеник, отколкото човешко месо!“
Пръстенов свят, двадесет години по-късно:
Стените сякаш го окъпаха в жега. Тутакси се изпоти. Но не се притесняваше. Достатъчно бе свикнал с престоя в сауна, където седемдесет градуса изобщо не са горещина.
Записаният глас на Най-задния ръмжеше и плюеше на Речта на героите, обещавайки убежище във Флота на световете.
— Спри този запис! — отсече Луис. И настана тишина.
Подскачащи към небето пламъци обкръжаваха панорамния илюминатор. Бойната кола с оръдията бе изтеглена настрани. Двама от уродливите кзинти притичаха светкавично през двора, бутнаха варел под совалката и препуснаха обратно към най-близката ниша.
Тези не бяха цивилизовани като Кхмий. Ако докопаха Луис Ву в лапите си… е, тук поне беше на сигурно място.
Взря се през пламъците. Около совалката имаше шест варела. Несъмнено бомби. Щяха да ги задействат ей сега, преди огънят да ги взриви една по една.
Той се ухили. Ръцете му застинаха над пулта, докато се бореше с изкушението. После бързо набра командата. Клавишите пареха неприятно пръстите му. Разкрачи се и се хвана за облегалката на креслото, увил ръцете си с анцуга.
Совалката се надигна от пламъците. Под нея разцъфнаха огнени кълба, после замъкът се превърна в смалена от височината играчка. Усмивката не изчезваше от устните на Луис. Похвали се за стореното — ако бе включил синтезните двигатели вместо отблъскващите устройства, кзинтите долу щяха да се изумят от мощта на експлозивите си…
Изведнъж по корпуса и илюминаторите сякаш заудря градушка. Той се озърна стреснат. Десетина крилати машини пикираха към него. Скоро обаче останаха под совалката. Сви устни и настрои автопилота за височина пет мили. Още не знаеше дали иска да се отърве от самолетчетата или не.
Тръгна към стълбата.
Прихна, щом разчете показанията на уредите, и се обади на Най-задния.
— Кхмий си е жив и здрав, спи кротко. Автолечителят не го пуска навън, защото условията са вредни за него.
— Вредни ли?
— Прекалено се е сгорещило тук. Програмата на автолечителя не предвижда пациентът да се опече след лечението. Махнахме се от огъня, значи би трябвало скоро да се охладим. — Прокара длан по челото си и потта се стече по ръката му до лакътя. — Ако Кхмий се покаже, ще му обясниш ли положението? Аз лично имам нужда от леден душ.
Още се разхлаждаше, когато подът сякаш пропадна под него. Грабна хавлия и я уви около кръста си на бегом.
Пак чуваше шум като от трополенето на градушка по корпуса.
Кхмий се озърна бавно и непохватно, както бе седнал пред пулта. Примижаваше. Около пострадалото му око козината липсваше. Заместител на кожа покриваше оголената ивица по едното му бедро.
— Здравей, Луис. Както виждам, и ти си оцелял.
— Ъхъ. С какво се занимаваш в момента?
— Оставих бременни самки в онази крепост.
— Незабавно ли ще ги избият? Или можем да кръжим още няколко минути?
— Уверен ли си, че имаме какво да обсъждаме? Предполагах, че ще проявиш здрав разум да не се намесваш.
— Както са тръгнали нещата, твоите самки и без това ще загинат след две години.
— Мога да ги отведа у дома с „Гореща игла на дознанието“. Разчитам, че ще убедя Най-задния…
— Опитай се да убедиш мен. Аз поех командването на кораба.
Едната ръка на кзинта помръдна. Подът се наклони рязко. Луис успя да се хване за свободното кресло. Видя замъка само на половин миля под совалката.
— И как успя?
— Превърнах хипердвигателя в разтопен боклук.
Кхмий беше смайващо бърз. Още преди Луис да трепне, потъна в оранжевата козина. Кзинтът го притискаше с едната си ръка към гърдите, четирите нокътя на другата изскочиха пред очите му.
— Ловко — промърмори той. — И какви са плановете ти за по-нататък?
Кхмий не правеше дори леки движения, но Луис усещаше, че малко остава гръбнакът му да се прекърши. Каза на кзинта:
— Май ще се наложи пак да те спасявам.
Звярът го пусна и отстъпи сковано, сякаш се боеше да не се поддаде на инстинктите си.