— Буден ли си, Луис?
— Добро утро, Несус. Още ли пилотираш?
— Преди няколко часа прехвърлих управлението на Говорителя. Сигурно си забелязал, че вече сме изминали около седем хиляди мили.
— Да.
Това обаче бе само цифра, нищожна част от разстоянието, което им предстоеше да преодолеят. Луис, използвал цял живот системата на пътните кабини, бе изгубил представата си за разстояние.
— Я виж какво има зад нас. Забелязваш ли този димен шлейф? Знаеш ли какво може да го е предизвикало?
— Разбира се. По всяка вероятност са скалите, превърнали се в пара вследствие на нашето метеоритно кацане и сега кондензиращи се в атмосферата. Такъв голям обем маса няма скоро да улегне.
— Да, разбира се. Аз пък бях решил, че са пясъчни бури. Виж обаче колко далеч сме се плъзнали!
Димният шлейф би трябвало да е дълъг почти две хиляди мили, ако се намираше на същото разстояние от тях, на което бе и корабът.
Небето и земята представляваха гигантски плоскости, притиснати една о друга, а хората — микроби, промъкващи се между тях.
— Въздушното налягане се увеличи.
Луис отмести погледа си от изчезващия шлейф.
— Какво каза?
— Погледни индикатора. При кацането си сме били поне две мили по-високо от сегашното равнище.
Луис си поръча закуска.
— Според тебе това важно ли е?
— В една непозната обстановка трябва да следим всичко. Не можем да знаем кой факт ще се окаже от съдбоносно значение. Например планината, която избрахме за ориентир, продължава да изпълва панорамата зад нас. Може да е много по-голяма, отколкото си представяме. Кажи ми, освен това, какво мислиш за онази сребриста точка?
— Къде е?
— Почти на хипотетичната линия на хоризонта, Луис. Право пред нас.
Със същия успех можеше да се търси нещо на карта, разположена на равнището на очите. Луис все пак я откри — малка сребриста точица, сияеща с огледаден блясък.
— Това е отразена слънчева светлина. Какво друго може да бъде? Стъклен град?
— Малко вероятно е.
Луис се засмя.
— Твърде учтив си. Има размерите на стъклен град. Или на огледала с площ един акър3. А може и да е голям телескоп от рефлекторен тип.
— В такъв случай, по всяка вероятност е бил изоставен.
— Как така?
— Вече решихме, че тази цивилизация се е върнала към дивачеството. Иначе едва ли би позволила огромни територии да се превърнат в пустиня.
Преди време Луис прие този довод. Сега обаче…
— Може би опростяваш нещата. Пръстеновият свят се оказа много по-голям, отколкото предполагахме. Мисля, че в него има място и за дивачество, и за цивилизация, и за всичко останало помежду им.
— Цивилизацията проявява тенденция към експанзия, Луис.
— Ъхъ.
Така или иначе, щяха да разберат какво представлява блестящата точка. Беше точно на пътя им.
Нямаше кранче за кафе.
Луис тъкмо поглъщаше последния залък от закуската си, когато забеляза две големи светлинки на командния пулт. Това го озадачи до момента, в който се сети, че бе изключил Тила и Говорещия с животни от интеркома. Включи ги отново.
— Добро утро, Луис — каза Говорещия с животни. — Видя ли зората? Действа вдъхновяващо.
— Видях я. Добро утро, Тила.
Тя не отговори.
Луис се вгледа по-отблизо в екрана. Тила изглеждаше като омагьосана. Имаше вид на човек, достигнал върховен екстаз.
— Несус, ти да не си използвал таспа върху Тила?
— Не, Луис, защо би трябвало да го правя?
— От колко време е в такова състояние?
— В какво състояние? — не разбра Говорителя. — През последните часове не е дотам общителна, ако имаш предвид това.
— Имам предвид изражението на лицето й, тандж да го вземе!
От таблото на Луис лицето на Тила гледаше към безкрая. Изглеждаше спокойна и напълно щастлива.
— Струва ми се разтоварена и в добро настроение — каза кзинтът. — Признавам, че нюансите на човешкото…
— Остави това! Моля те, приземи ни. Изпаднала е в транс.
— Не разбирам.
— Приземи ни.
Започнаха снижаване от една миля височина. Луис изтърпя няколко секунди безтегловност, преди кзинтът отново да стабилизира височината. Опита се да открие промяна в изражението на Тила, но не успя. Видът й продължаваше да е спокоен и несмущаван от нищо. Само дето краищата на устните й леко се присвиха.
Доброто му настроение се бе изпарило. Малкото, което поназнайваше за хипнозата, беше информация, натрупана от двестагодишно гледане на триизмерна телевизия. Ако само можеше да си спомни…