Несус не беше вложил ирония в думите си, но Говорещия реагира гневно.
— Та кое разумно същество няма да се страхува от подобна сила?
— Разочароваш ме. Страхът е брат на ненавистта. Тогава може да се предположи, че един кзинт напада това, от което се бои.
Разговорът започна да придобива неприятен привкус. При положение, в което „Далечният изстрел“ се намираше на стотици светлинни години от известното пространство и всички те зависеха от милостта на кукдоводите, не беше разумно кукловодите да откриват причини да се боят от тях.
Трябва да се смени темата. И то бързо! Луис понечи да отвори уста.
— Хей! — каза Тила. — Всички вие говорите за Кемплерерови розети през цялото време. Кой ще ми обясни какво представляват?
Докато двамата извънземни започнаха да се надпреварват с отговорите, той се запита дали е имал основание да мисли за Тила като за повърхностно момиче.
Глава шеста
КОЛЕДНА ПАНДЕЛКА
— Значи, именно с мен си направихте шега — каза Луис Ву. — Вече знам къде да открия света на кукловодите. Много мило от твоя страна, Несус. Изпълни обещанието си.
— Бях те предупредил, че информацията за теб ще е по-скоро изненадваща, отколкото полезна.
— Хубава шега — рече кзинтът. — Чувството ти за хумор ме учудва, Несус.
Под тях имаше малък остров с формата на змиорка, обкръжен с море от мрак. На Луис се стори, че вече различава контурите на високи, източени сгради. Очевидно, извънземни нямаше да се допускат на материка.
— Не се шегуваме — каза Несус. — Моята раса няма чувство за хумор.
— Странно, винаги съм мислил, че чувството за хумор е част от интелекта.
— Не е. Хуморът произлиза от прекъснат защитен механизъм.
— И все пак…
— Говорителю, никое разумно същество никога не прекъсва един защитен механизъм.
С доближаването на кораба до повърхността гледката започна да става по-отчетлива: улици, обградени от слънчеви панели, прозорци по сградите, осветление на райони, наподобяващи паркове. В последния миг преди кацането Луис успя да зърне сгради, високи цели мили и източени като острие на рапира. След това градът присветна, сякаш поглъщайки ги, и те се оказаха на твърда земя.
Озоваха се в парк, пълен с многоцветни извънземни растения.
Нищо не помръдваше.
Смяташе се, че кукловодите са втората по безобидност разумна раса в известното пространство. Бяха твърде свенливи, твърде дребни и с твърде чудат вид, за да изглеждат опасни. Бяха просто смешни.
Несус обаче бе ярък представител на своята раса и тази раса се оказа много по-могъща, отколкото хората си бяха представяли. Лудият кукловод стоеше неподвижно и само шиите му се извъртаха така, че да може да наблюдава своите подчинени. Не беше смешен. Расата му преместваше светове, и то по пет наведнъж.
Затова и кискането на Тила прозвуча не на място.
— Помислих си, че единственият начин да не се напълни света с малки кукловодчета е пълното ви въздържание от полов живот. Права ли съм, Несус?
— Да.
Тила се изкиска повторно.
— Сега разбирам защо кукловодите нямат чувство за хумор.
Оказали се в парк, където всичко бе твърде правилно, твърде симетрично и твърде опитомено, те последваха една синя светлина.
Въздухът бе гъст и наситен с миризма на кукловоди. Тя се чувстваше навсякъде. Бе силна и изкуствено предизвикана в едностайната жизнеобезпечаваща система на космическия кораб. Не отслабна и след като люкът му се отвори. Един трилион кукловоди бяха придали уханието на въздуха в този свят и то щеше да се запази цяла вечност.
Несус сякаш танцуваше; малките му ноктести копитца не изглеждаше да докосват повърхността на пътеката. Кзинтът се плъзгаше като котка и дългата му опашка ритмично се местеше наляво-надясно. Звукът, издаван от кукловода, също напомняше за танцова стъпка. Кзинтът се движеше съвсем безшумно.
Тила вървеше почти толкова безшумно, колкото и кзинтът. Походката й бе лишена от всякаква тромавост.
Не се препъна и не се блъсна в нищо. Най-малко грациозен от цялата четворка беше Луис.
А откъде-накъде пък трябваше Луис Ву да бъде грациозен? Представляваше леко видоизменена маймуна, чиято еволюция така и не бе успяла да я приспособи напълно за вървеж по равна повърхност. Милиони години неговите прадеди се бяха придвижвали на четири крака и скачали от дърво на дърво.
Плеистоценът2, осигурил още няколко милиона години засуха, бе сложил край на това. По онова време прадедите на Луис Ву останаха без гори и ужасно гладни. В отчаянието си проядоха месо. Животът им бе се оказал малко по-лесен след запознаването с ефекта на бедрената кост на антилопата, запечатала белезите си върху множество изкопаеми черепи.
2
Плеистоцен — долната епоха от четвъртичния период, обхващаща ледниковите и междуледниковите времена. Бел.ред.