Когато наближи „Джангълс“, една линейка се отлепи от бордюра и потегли бързо към Лондонската болница, която беше само на стотина метра надолу по улицата. Две полицейски коли бяха паркирани пред магазина и сините им светлини заливаха с ярки блясъци сивите тухлени и бетонни околности. Витрината на магазина беше опразнена преди да затворят, и всичко ценно беше заключено на сигурно място. Стъклото беше маскирано с дебели решетки. Издрасканата и захабена синя врата до магазина зееше отворена. Когато Пендрагън паркира до бордюра, от нея излезе сержант Джес Търнър и дойде при него. Джес беше слаб и строен, а косата му беше гелосана и сресана назад в стила на някогашните идоли на журовете. Костюмът му „Хюго Бос“, на който беше попаднал при разпродажба на маркови дрехи на Кенсингтън Хай стрийт, беше прекалено хубав за тази работа. Търнър знаеше това и тази мисъл му доставяше удоволствие.
— Какво се е случило? — попита Пендрагън, когато слезе от колата.
Търнър тръгна пред него по дългия коридор в сградата и след това през малък двор. Къса стълба водеше до плоския покрив на бетонната пристройка, която заемаше по-голямата част от задната градина на сградата. От алеята се отваряше врата към къса стълба, която водеше надолу.
— Претъпкан дансинг, вероятно много екстази — каза Търнър. — Изведнъж… от тавана пада труп. ТРЯС! — Той се обърна към Пендрагън с дяволито изражение и започна да пее: „Мисля, че мога да летя…“
Пендрагън не му обърна внимание и Търнър го въведе в голямото, подобно на мазе помещение. Вътре смърдеше на пот и беше непоносимо горещо. Полицай на средна възраст и един неправдоподобно тлъст младеж с оранжев гащеризон стояха в средата на залата. Патолог със зелена престилка върху цивилните дрехи беше клекнал до трупа, който лежеше на едната си страна, очевидно със счупен врат. Жертвата беше цветнокож, може би индиец, но лицето му сега беше потъмняло и обезцветено от вътрешния кръвоизлив. Тъмната му коса беше сплъстена от кръв и сиво вещество. Беше облечен със светла риза с къси ръкави. На нея едва се виждаше щампован надпис „Бриджпорт Кънстръкшън“.
Пендрагън приклекна, за да го огледа отблизо.
— Час на смъртта? — попита той. Патологът го погледна с празен поглед и вдигна очи към Търнър, преди да се сети кой е Пендрагън.
— Някъде между един и половина и два и половина сутринта. Казвам се доктор Нийл Джоунс.
— Благодаря, доктор Джоунс. — Пендрагън се изправи и кимна на полицая. — Този кой е?
Полицаят погледна в бележника си.
— Найджъл Търнбул, сър. Известен и като ъъъ… Ем Си Джъмбо. — Той произнесе името с известно отвращение. — Студент втора година в колежа „Куин Мери“. Той се обади.
Пендрагън огледа младежа.
— Ще ми разкажете ли какво се случи?
Търнбул беше спокоен и немногословен. Разказа за появата на трупа, избухналата след това паника и как се обадил за линейка и съобщил в полицията. Пропусна да спомене, че първо беше пуснал съобщение на един приятел да дойде бързо и да прибере двестате таблетки екстази.
— Колко беше часът?
— Малко преди два и половина. Спомням си, че погледнах часовника няколко минути преди това… да се случи. — Той махна към трупа.
— Цяло чудо е, че е бил ранен само един човек. Предполагам, няма смисъл да ви питам за имена.
Джъмбо го погледна с празен поглед.
— Познавам неколцина от редовните посетители, но не използваме членски карти.
— Е, Найджъл, може би една разходка до управлението ще размърда паметта ти.
Лицето на Търнбул се изопна.
— Вижте, аз съм само диджей тук. Няма проблем да ви кажа няколко имена, но и те са просто студенти, като мен.
— Прекрасно. Сержант Търнър е готов да записва.
Пендрагън се обърна отново към полицая.
— Къде е инспектор Грант?
— Горе, сър. Разговаря със собственика на сградата.
Д-р Джоунс се приближи и улови погледа на Пендрагън. Беше нисък мъж със здраво телосложение, къса посивяваща брада и къдрава коса. Приличаше на едричко Толкиново джудже.