Беше изключително мило от твоя страна да ме поканиш.
— Откакто се завърнахме, мисля често за теб, но не знаех как да те открия. Когато татко научи за смъртта на чичо ти, приех този факт като знак на съдбата. — Ръцете на Дамарис се движеха неспокойно и според мен тя се канеше да ми издаде някаква тайна, но сякаш все още не можеше да набере смелост. — Извини ме, моля те. Това прозвуча ужасно. Но след като вече си тук, ще поостанеш за по-дълго време, нали. Татко също мисли така. А спрямо леля Марина ще трябва да проявиш малко повече… снизходителност, нищо повече.
Само че в този случай именно Марина бе искрена. Названието „гостенка“ не отговаряше на действителността. Внезапно ме обзе силното желание да поговоря открито по този въпрос с Дамарис.
— Дамарис — започнах аз внимателно, — нека не се заблуждаваме една друга, моля те. Много добре знам защо си ме поканила.
Нейната бурна реакция ме свари неподготвена. Изправи рязко глава, а в очите й се появи блясък, който познавах отлично, защото само няколко дни по-рано се чувствах по същия начин: В очите на Дамарис се четеше сляпа паника. Тя задиша тежко и аз блъснах Леонардо от скута си — за негово огромно разочарование. После прегърнах приятелката си и извих тялото й напред, както го правех някога в интерната. За щастие пристъпът бе от леките — не мина много време и тя полегна на кушетката стихнала и изтощена.
— Леля ти е права. Мястото на Леонардо не е тук.
При тези думи Дамарис поклати глава в несъгласие.
— Той няма нищо общо с това. Причината е… о, ето го и чаят! — В този миг в стаята пристъпи спретнато облечена камериерка с пълен поднос в ръце и приятелката ми се изправи на леглото видимо успокоена. Дамарис се вживя в ролята на домакиня и се зае с каната, а аз свалих връхните дрехи и ръкавиците си. Погледът й падна върху рубинения пръстен, тя присви вежди и попита:
— Този пръстен ми се струва някак познат, но не знам откъде. В училище носила ли си го?
Поклатих глава.
— Преди известно време го получих като подарък за рождения си ден. Семейна скъпоценност. — Погледнах Дамарис, сгушена като малко момиченце сред възглавниците, и внезапно между нас отново се възвърна някогашното доверие. Понечих да й разкажа за своите авантюристични планове, но неочаквано вратата се отвори и моментът отлетя.
На прага застана една жена, напъхала телесата си в слугински дрехи. От думите й обаче можеше да се заключи, че е доверено лице в семейството. С посивялата си коса, румени бузи и свежо ирландско лице пред нас стоеше една типична представителка на това, което в добрите семейства по традиция се нарича „момиче за всичко“.
— Мис Дамарис, минава шест часа, а вие все още не сте започнали да се обличате! Какво ли ще си каже баща ви, ако го накарате да чака.
Дамарис скочи на крака.
— Нима татко ще дойде на вечеря, Меги?
Жената изпръхтя презрително.
— Че откъде да знам? Маркизата разпореди да се сложи маса за четирима. Следователно ни остава само да гадаем, дали ще дойде баща ви или пък отново онзи мистър Слоун, за трети път през тази седмица. Вие обаче трябва да побързате, госпожичке. — При тези думи тя постави съд с вряла вода на масичката и излезе. Дамарис я послуша и през свързващата врата се завтече в стаята си. В същия този момент един от слугите внесе моя куфар и аз се заех със собствения си тоалет.
Маркизата не изглеждаше особено въодушевена, когато Дамарис обяви, че ще седя на масата заедно с останалите. Нейната реакция не ме развълнува никак. Защото не бях зависима от тази жена. В порив на злоба извадих от куфара любимата си копринена рокля. Цветът й — тъмнолилав — бе съвсем обикновен, дори малко слугински, кройката обаче — не. Полите бяха набрани отзад и множество гънки се спускаха надолу. Преди време бях обвезала дълбокото остро деколте и тесните ръкави с множество отделни късове от скъпоценна старинна дантела — чичо Джъстис ги откри навремето в някаква стара ракла. Меги, която тъкмо закопчаваше роклята отзад, одобри моя избор.
— Маркизата не може да носи този цвят, защото така бледността на лицето й изпъква още повече. А вие, госпожице, не позволявайте да ви се качват на главата! Не забравяйте никога, че тук вие сте желан гост! — Думите й буквално повториха поздрава на кочияша. Очевидно слугите стояха зад мен… или зад Дамарис. Предположението ми, че Меги е най-приближената прислужница на семейството, се оказа вярно. Някога била бавачка на Дамарис, но я пенсионирали, когато семейството отпътувало от страната. Всичко това научих от непрестанното й бърборене, придружаващо работата й. Тя закопча всички кукички и копчета по роклята, среса косите ми и ми помогна да ги прихвана. Припомних си разкошните къдрици на Марина и взех решение да прибера косите си на плитки. Това не беше модерно, но пък плитките ми стояха добре. Освободих Меги, седнах до огъня и зачаках гонга, оповестяващ началото на вечерята. Сърцето ми се разтуптя силно и пулсът ми се ускори.