— Значи, тогава сте разговаряли с Уорън в зимната градина — попитах колебливо. — Той е влизал и излизал през някаква тайна врата, нали? Сигурно така е влязъл и в деня на нейната смърт. И вие му казахте, беше след бала, че повече няма да му помагате.
Марина ме погледна бързо.
— А, значи сте чули разговора ни? Точно от това се опасявах. — Погледът й се премести върху жълтия диамант на ръката й. — Първоначално изобщо не разбирах с какво съм се захванала… сякаш нагазвах в някакво тресавище и то ставаше все по-дълбоко и по-дълбоко. Докато накрая осъзнах, че връщане назад просто няма. Трябваше да печеля време — някой ден Рос щеше да отстъпи и щяхме да се върнем в Италия. Само че времето минаваше, Уорън ставаше все по-ненаситен и по-… самоуверен. На бала, както знаете, той промени самоволно цветната украса. Тогава разбрах, че тази мръсотия няма да има край. Уорън искаше да принуди Рос да завещае част от колекцията си на неговия музей в Ню Йорк. Освен това искаше и Дамарис. — При тези думи цялото й тяло потръпна и тя притвори очи.
— А отровата? — продължих аз неумолимо.
— Трябваше само да изличи спомените от паметта й, но не и да й причини болка. Защото ако си спомнеше подробностите, тя щеше да разкаже всичко на баща си и в такъв случай Уорън нямаше да ме шантажира повече, а Рос щеше да узнае цялата истина. Това обаче не биваше да се случва и затова не попречих на Слоун.
Кимнах разбиращо с глава.
— Не е възможно да е бил Уорън, Бил е някой от къщата, някой, който има достъп до млякото и захарта и може да сипе отрова в пръстена ми, за да прехвърли подозрението върху мен. Някой, който нощем се представя за майката на Дамарис. И това сте били вие! Нали, Марина?
Погледите ни се вкопчиха един в друг и от устата й се изтръгна тиха въздишка.
— Бих направила всичко — започна тя спокойно, след като помълча малко, — за да предпазя Рос от разочарования. Наистина всичко! — Говореше тихо, но с убеденост, която ме изплаши. Сведох поглед.
— Можехте да я убиете. — Бях изненадана от самата себе си — владеех се чудесно и думите ми прозвучаха съвсем делнично.
— Кълна се, не съм искала да я убивам! Нали самата вие стигнахте до същото заключение? — изтръгна се едва — едва от гърлото й. Та тя плаче, помислих си. Цялото й държане в момента и желязната дисциплина, която си бе наложила, не можеха да ме заблудят — бях изпитала върху себе си как страданието може да разкъсва душата ти, но външно да не даваш израз на истинските си чувства. Издаде я един — единствен жест — палецът й непрекъснато побутваше напред — назад жълтия диамант на пръста й.
— Дамарис — въздъхна отново Марина. — Клетото, сломено дете, родено под нещастна звезда — Изабела не искаше да има деца. Дамарис сигурно го е почувствала. Затова и по силата на една страховита логика понякога ми се е струвало справедливо, че… Не съм искала да й причиня болка, повярвайте ми. Но колкото по-дълго пребиваваше в този дом, толкова по-ясни ставаха спомените й, а заедно с това се засилваха и угризенията на съвестта. Постепенно тя стигна до ръба на лудостта. Като капак на всичко се появи и Слоун, който се канеше да се възползва най-безсрамно от нея… както и от майка й. Но докато боледуваше, тя разбира се, не можеше да се омъжи… Не ми хрумна нищо по-добро; исках просто да я предпазя както от спомените й, така и от него.
— Да, но тя можеше да умре.
Марина потрепери от ужас.
— Бях отчаяна. Не бях съвсем наясно коя доза е безобидна и пресмятанията ми се оказаха неточни… когато тя се спаси в последния момент, осъзнах грешката си. Затова и сторих онова, с което трябваше да започна още от самото начало. Когато този противен блюдолизец се появи на Нова година, аз… как да кажа… просто реших да го разкарам. Казах му, че паметта на Дамарис се е възвърнала, че знае всичко за него и Изабела и ще каже на баща си. Съобщих му още, че Рос притежава недвусмислени доказателства за кражбите и смята да го изправи пред съда. Що се отнася до мен… — Тя изправи рязко глава и по устните й премина жестока и горда усмивка. — Аз съм жена и маркиза, спрямо която е извършена несправедливост. Той обаче беше крадец, паразит и съблазнител. Нито един съд на този свят нямаше да му повярва, че и аз съм замесена в кражбите. Той разбра отлично, че е загубил играта. Ако беше Калхън или Орсини, щеше да си грабне куфарите и да потърси щастието си на друго място. Само че той бе мекотело и се боеше от затвора. Затова избра възможно най-малодушното решение.