И двете се умълчахме. Потънала в тежки мисли, Марина се бе вторачила в жълтия си диамант.
— Такива ми ти работи — продума тя най-накрая. — Паваната приключи. Край!
Значи така било. Няма убийство, няма опит за убийство — само верига от злощастни случайности и един незабравен инцидент, чието разбулване можеше да разруши живота на хората, които обичах от все сърце. Опасни, отчаяни игри по ръба на закона и нравствеността. И все пак…
— Кажете честно, Лавиния. — С тези си думи Марина ме принуди да я погледна право в очите. — Ако вие бяхте на мое място, нямаше ли да действате и вие по същия начин?
Сведох смутено поглед.
В този момент и аз разбирах, че играта ми е пред своя край. Пристигнах преди време в Бостън, за да разкрия тайната на своята самоличност. Вече знаех коя съм. Какво ми каза Рос? Говореше за порядъчността, присъща на моята личност, която нямала нищо общо нито със семейството и околния свят, нито дори със законите. По подобен начин стояха нещата и с Марина. Хората от нейния тип в дадени случаи биваха способни да прекрачат съществуващите правила и условности. Никога вече нямаше да съдя прибързано човешките дела, породени от отчаянието. Защото осъзнах, че Марина и аз сме хора с еднаква закваска.
Разбрах също, че от този момент нещо ме привързва още по-здраво към рода Калхън: обещанието да мълча. Маркизата знаеше отлично, че нямаше в никакъв случай да излъжа доверието й, та било то и само заради Рос и Дамарис.
След известно време наруших мълчанието.
— Стана вече късно. Трябва да си лягаме. Ако не се наспим добре, утре ще ни личи.
— Боя се, че в този дом вече са свикнали да виждат недоспали лица — забеляза Марина сухо. Бях доволна, че отново заговори с обичайния си тон. — В последно време ми се струва, че живеем в някакъв кошмарен сън, от който изобщо не можем да се събудим.
Кимнах утвърдително. Тази история вече бе разгадана и може би злите духове най-сетне щяха да потънат в небитието.
Марина се изправи от мястото си.
— Права сте, вече е много късно. Ако искате, ще продължим разговора си някой друг път. — В този момент и двете знаехме отлично, че до такъв разговор няма да се стигне. — Ще ви изпратя до стаята ви. И може би ще прибера гоблена, за да не разказва повече своите страшни истории.
Загасихме свещите си и в тъмнината се отправихме надолу. Стигнахме до стаята ми и Марина засили пламъка — мека жълта светлина се разля из помещението и прогони всички сенки.
— Така е по-добре. Стояхме достатъчно дълго на тъмно. Няма ли да пийнем по чаша чай, за да си поуспокоим нервите? Нали имахте някъде спиртник? — Марина приготви сама чая, изсипа листенцата чай в порцелановата ми кана, заля ги с вряла вода и добави захар. — За съжаление нямаме мляко, но трябва непременно да си сложите захар. Дава сила. — Тя разбърка предпазливо чашата и ми я донесе до леглото.
— Няма ли да пиете с мен?
— Разбира се. Нека само да ви загъна по-плътно. — При тези думи тя опна пухената завивка, изтупа възглавниците и ми подаде чашата.
Внезапно отнякъде в стаята проникна лъч светлина. Огледах се. В рамката на свързващата врата стоеше Дамарис със свещ в ръка — истинско въплъщение на обезумялата Офелия. Веднага разбрах, че не е съвсем на себе си. Тя ме погледна и изрече с ясен, детски глас:
— Не пий това, Вини!
Марина се обърна рязко и избълва няколко сърдити италиански думи. Понечи да тръгне към Дамарис, но племенничката й предпази лице с ръцете си и, както по-рано, изписа във въздуха кръст, сякаш за да прогони сатаната.
— Не! Стой далеч от мен! Няма покой за нея, Вини. Макар че аз я убих! — Очевидно виждаше в лицето на Марина мъртвата си майка, възкръснала от гроба, и искаше да ме предпази от нея. — Тя щеше да ме накаже, но благодарение на теб всеки път успявах да й се изплъзна. Сега е дошла и наранявайки теб, иска всъщност да нарани мен. Трябва да я спрем!
Гласът й премина в хрип и тя се затърчи от болка. Обзе ме ужас — при нейното физическо и психическо състояние този нов пристъп можеше да има фатални последици. Трябваше да я успокоя на всяка цена.
— Не се бой за мен — извиках. — Майка ти няма да ми стори зло. Та тя няма за какво да ме мрази, нали? Щом настояваш обаче, няма да изпия чая и толкоз. Ето, виждаш ли? — При тези думи оставих чашата на нощната масичка.
В този момент Дамарис влетя в стаята и със светкавична бързина сграбчи чашата. После се заклатушка напред — назад, свещта в ръката й прокапа, а пламъкът едва не досегна разпуснатите коси на Марина. Тя се отдръпна инстинктивно назад, а Дамарис сграбчи ръката ми, дръпна ме рязко зад себе си и аз се повалих на леглото, изненадана от силата й. В този миг приятелката ми бе застанала между мен и леля си, при вида на трепкащия пламък и пепелявото лице на Марина за пръв път през тази вечер почувствах в сърцето си нещо като страх. Дамарис тръгна напред и стъпка по стъпка заизтласква леля си назад. Внезапно Марина се закова на място и изкрещя с присвити очи: