— Беше права, разбира се — двамата с Рос осъзнахме начаса верността на думите й. Затова взехме отново закона в свои ръце. Струва ми се, че няма човек на този свят, който категорично да отсъди дали в този момент сме действали справедливо или не!
Изправих се на крака, предадох тялото в ръцете на Рос и се загледах в Дамарис. Тя се обърна към мен — мъничка, спокойна и безкрайно издържлива.
— Сега тя не иска край себе си другиго, освен татко. Ела с мен, Вини. — Последвах я мълчаливо в стаята й.
Тя заключи вратата отвътре и се облегна на нея, разтреперана като трепетлика. Не посмях да накърня достойнството й и да я докосна, но накрая тя се хвърли в прегръдките ми и се разплака. След много време се откъсна от мен и аз разбрах — безименният страх от лекарствата и от собствените спомени, който разкъсваше душата й в продължение на толкова месеци и години, този страх бе прокуден веднъж завинаги. Истината, колкото и жестока да бе тя, се понасяше по-леко.
— Тя е искала да ме убие! — Олюлявайки се, Дамарис се добра до стола със сатенената тапицерия и седна пред огъня. Очевидно в този момент и тя като мен трескаво се опитваше да подреди отделните събития в логическа цялост. — Дълбоко в себе си съм знаела истината, но през цялото време съм бягала от нея. Въобразявах си, че е майка ми… и тя ме наказва за извършеното от мен деяние.
— Искаш да кажеш „мнимото деяние“. Дамарис кимна с глава.
— Разбира се, че съм знаела всичко. В противен случай щях ли да напиша стихотворението? Двете сестри, подобни една на друга като двете страни на една и съща монета. Бавно и постепенно започнах да си припомням, да осъзнавам връзката между нещата… Завръщането ни от Италия, запознанството с Уорън, любовта ми към него… сигурно е обезумяла от страх.
— А след това се появих и аз и ти помогнах да възвърнеш паметта си. Започнах да душа навсякъде…
— И баща ми. — Приятелката ми ме погледна право в очите. Очевидно й бе известно всичко. — Веднъж вече тя е загубила баща ми — продължи Дамарис унесено. — За нея това е било истински удар. Мисля, че не би се спряла пред нищо, за да го задържи за себе си. Би убила и двете ни, за да постигне целите си.
— Тя каза, че не е искала смъртта ти. — Не знам защо, но й вярвах. Забелязах, че и Дамарис мисли по същия начин.
— Спомняш ли си все още коледната вечер, Лавиния? Държеше се толкова мило с мен, даде ми panne tone, както и любимата ми миниатюра. Струва ми се, че е искала да подслади смъртта ми. — При тези думи и двете се умълчахме.
— Защо — попитах след известно време, — защо каза, че сама вземаш арсен? Ако тогава беше проговорила…
— Тя веднага разбра какво имам предвид: Уорън можеше да е още жив.
— Но аз наистина вземах арсен. — Дамарис се изсмя, когато видя как се стреснах. — В момента, в който заподозрях, че някой ме трови, попрочетох едно — друго от една книга. Установих, че вероятно става въпрос за арсен. Там пишеше още, че в такива случаи е най-добре организмът постоянно да поема малки дози от отровата, за да се имунизира. Което и сторих.
— Бях направо изумена.
— След това — продължи Дамарис, — обмислих всичко много внимателно и стигнах до заключението, че е някой от тях. Леля Марина, татко или Уорън. Не исках обаче да обидя никого.
— Ти обаче ме обвини, че се опитвам да те отровя.
— Това беше единственият начин да стоиш по-далеч от мен — отвърна тя простичко. — За твое собствено добро. Междувременно разбрах цената, която плаща човек, обичан от някой Калхън.
Поклатих глава в недоумение.
— Добре, но по-късно, когато вече знаеше как стоят нещата, ти продължи да не ме допускаш до себе си и се съюзи с Марина.
Дамарис само вдигна рамене.
— Уорън… бе мъртъв. — А заедно с него, помислих си, загинаха и всички онези илюзии, за чието съществуване тя дори не е и подозирала. Освен това бях убедена, че за мен смъртта е справедливо наказание. Та нали все още се заблуждавах, че съм майцеубийца.
Дамарис скръсти ръце и ги повдигна до равнището на устните си. За момент заприлича на вглъбена в молитва жена от средновековен портрет. После се обърна към мен и се усмихна.
— А сега, Лавиния? Ще дойдеш ли с нас в Италия.
— Аз… аз не знам.
— Надявам се от все сърце, че ще дойдеш. Ще идем в Гарда и ще разгоним всички призраци от миналото. Ще се разхождаме също по брега на езерото, ще поседим в Белведере, където като млад татко е започнал живота си. Накратко, ние тримата ще започнем да тъчем нов, още по-красив орнамент в гоблена. — Тя се изправи от мястото си. — Време е. Ще разбудя прислугата и ще пратя да повикат лекаря. Мога да се преструвам отлично и вероятно ще се наложи отново да изпадна в един от своите пристъпи. Налага се да ми помогнеш, Вини. — Тя разроши бързо косите си, разтвори широко халата и се завтече към залата. Само след миг я чух да пищи за помощ с пронизителен глас.