Преценката ми обаче се оказа прибързана и ме хвана яд на самата себе си.
— Човек се чувства съвсем малък, нали? — прозвуча отново разбиращият глас на Слоун.
— Споменахте нещо за някакъв опис.
— Да, можем да опростим работата си, като първо сортираме отделните неща. Кой от критериите ще препоръчате, класификация по категории, по произход или пък хронологичния принцип?
— Най-разумен ми се струва категориалният принцип плюс хронологична класификация.
Стана така, че за голяма моя изненада прекарах цял един интересен и извънредно приятен предобед в съвместна дейност с Уорън Слоун. Очевидно той ме възприемаше безрезервно като равноправен колега и отношението му представляваше направо балсам за накърненото ми самолюбие. Освен това ни свързваше любовта към предметите, с които работехме. Когато удари гонгът за обяд, бяхме подредили вече всичко и обсъждахме приятелски някои възможни датировки, и двамата открихме с удивление, че времето е минало извънредно бързо.
— Началото бе добро — започна Слоун със задоволство в гласа. — Естествено, най-ценните експонати от сбирката все още са под ключ. С нетърпение очаквам обаче да разбера дали Марина ще ги извади на показ и ако това стане, кога ще видят бял свят.
Не отвърнах. Малко ме смущаваше фамилиарният тон, с който говореше за маркизата, както и липсата на страхопочитание по отношение на великолепните премети, минали през ръцете ни. Неприятното бе, че той изтълкува съвсем вярно мълчанието ми.
— Виждам, че сте шокирана! Но вие, мис Стантън, вие не сте като всички тези префърцунени бостънски квачки. Вие сте делова жена и ви уверявам, че в момента обсъждам професионални въпроси с колега и нищо повече. Вярно, че предците ми не са пристигнали в Америка на борда на Мейфлауър, но надявам се, не сте си помислили, че ще взема да клюкарствам по адрес на работодателите си в присъствието на външни лица, нали?
Лицето ми пламна. Тръгнах бързо по коридора към предната част на къщата. На пътя ми обаче внезапно се появи маркизата, облечена елегантно; от нея се излъчваше европейски чар. Тя начаса хвана колегата ми под ръка, не оставяйки и следа от съмнение, както, че той ще присъства на обяда, така и че е много по-желан гост от мен. Едно беше ясно — обедите и вечерите с моите домакини потвърждаваха равноправното ми положение сред тесния семеен кръг, заедно с това обаче те ме обременяваха. Помислих си, че ако състоянието на Дамарис не се подобри, може би от този момент нататък щяхме да обядваме двете в стаята й.
Съзрях Дамарис в трапезарията и изпитах облекчение. Носеше синьо-сива домашна роба, която подчертаваше още повече нейната бледност, на страните й обаче пламтяха две яркочервени петна. Тя обърна поглед към нас и ни поздрави весело.
— Вини! Разбрах от Сара, че вече са те съблазнили със скъпоценната плячка на татко и си си загубила ума по нея. Това е несъмнено вълнуващо преживяване, но моля те, недей да прекаляваш. Без теб тази сутрин се почувствах много зле в самотната си кула.
— Защо не прати да ме повикат? — Обзе ме нещо като разкаяние — не бях вече съвсем наясно кои от моите задължения стоят на преден план. В този момент обаче съзрях трескавия блясък в очите й и се изплаших. — Дамарис, добре ли си?
— О, да, чувствам се като новородена! Не бива да изпитваш угризения на съвестта заради мен. Целия предобед Леонардо ми прави компания, беше чудесно. — Гласът на Дамарис звучеше пресилено весело, но в погледа й се таеше някаква трезвост, нямаща нищо общо с бодряшкото й държане.
Запитах се дали мога да говоря за заболяването й в присъствието на останалите. В крайна сметка обаче си замълчах и само отвърнах на погледа й.
Разговорът на масата премина извънредно оживено, с всички атаки и отстъпления, обичайни за бостънския стил на общуване. Постепенно започнах да си съставям представа за многостранните връзки между трите личности, седнали на масата. Все още не бях прозряла безспорно съществуващата система, но контурите като че ли се проясняваха. Сложното кълбо от взаимоотношения включваше не само момичето, което щяха да въвеждат в светското общество, не само маркизата и уредника на музея, а безспорно и празния стол на края на масата, запазен за главата на семейството.
След обяда Дамарис се оттегли с обяснението, че иска да си почине, след което ще се поупражнява на арфата.
— Може би по-късно ще ти изпея нова песен. Вземи Леонардо и ела после на чай в стаята ми — рече тя и се отправи нагоре. Марина изчезна без предизвестие, а двамата със Слоун се разбрахме безмълвно да се върнем в зимната градина при колекцията Калхън.
Колекцията Калхън. Питам се как да я опиша така, че за нея да добият точна представа дори и онези, които никога не са я виждали. Дамарис назова състоянието ми с точната дума — аз бях съблазнена. И днес си спомням за този следобед, а и за още много други, които го последваха. Отново усещам задушната парникова атмосфера, сладникавия, тежък аромат на туберози и зюмбюли, топлия влажен въздух. Пред вътрешния ми взор преминава хладното, тежко ковано сребро, блясъкът на безценното обработено злато. И сега, както тогава сякаш някаква сила ме пренася в Италия на Медичите и Изабела Д’Есте. В един свят, който противно на всякаква логика и на ученото в училище, внася покой и порядък в разбърканите ми, хаотични мисли. Забравена бе незначителната свада с Уорън Слоун. Дори до мен да стоеше и низвергнатият ангел, нямаше да му обърна никакво внимание. След час или два до слуха ми долетя задъхан, развълнуван вик: