Глава шеста
Животът ми в Бостън навлезе в своя обичаен ход и аз успях да привикна бързо с него. Събуждах се рано, често пъти дори преди идването на Меги, дърпах завесите и в стаята нахлуваше утринната дрезгавина. Обикновено в тези случаи Дамарис вече не беше при мен, а в стаята си; появяваше се едва по обяд. Тя идваше при мен почти всяка нощ, но посещенията й вече не се дължаха на пристъпи. Вярно, че все още се оплакваше от болки в гръдта и краката, но се чувстваше несравнимо по-добре, отколкото в началото.
Междувременно Маги ме снабди с малък спиртник, на който си варяхме чай през нощта, в последно време обаче, кой знае защо, Дамарис се отвращаваше от топлата напитка, която винаги я очакваше край леглото. Рано сутрин си приготвях чаша чай по английски и се наслаждавах на спокойните, тихи часове — всички все още спяха, утринната здрачевина проникваше колебливо през лилавите стъкла на прозорците, а Леонардо се изтягаше доволно в скута ми и мъркаше. Четях, шиех или просто размишлявах до момента, в който от долния етаж до слуха ми достигаха първите шумове. След това се обличах и отивах да закуся. Обикновено бях първа на масата.
Понякога Слоун също пристигаше рано и ми правеше компания. С времето помежду ни възникна мило, ненатрапчиво приятелство. Отвреме — навреме присъстваше и Рос Калхън, но тогава във въздуха витаеше някакво напрежение, чиито причини не ми бяха известни. В повечето случаи обаче той закусваше преди нас, след което се вглъбяваше в работата си. До този момент нямах и понятие, че заможните хора могат да се трудят толкова съвестно и интензивно. Разбрах обаче още едно нещо — Рос не вършеше нищо като любител. Понякога той пребиваваше по цели дни в своята градска кантора или пък се заключваше в библиотеката и не я напускаше дори за обяд.
Аз от своя страна прекарвах предобедите в зимната градина, работейки там рамо до рамо с Уорън Слоун, понякога се увличах дотолкова, че дори забравях за присъствието му. Бях изцяло обсебена от магията на колекцията Калхън, която щеше да ме преследва още дълги години. И до ден — днешен самото й споменаване или видът на някоя искряща чаша от злато ме карат да губя представа за времето и съживяват в мен спомена за аромата на туберози или кристално ясния плисък на фонтана. В тези случаи сякаш отново се озовавам сред вълшебния свят на зимната градина, вперила неподвижен поглед в преливащите отблясъци на съкровището. Колекцията Калхън. Бях чувала, разбира се, че богатството или възвишеното изкуство оказват хипнотично въздействие върху наблюдателя, но не предполагах, че тази магия ще се всели и в мен. Зимната градина ме изпълваше с екстаз; едва при биенето на обедния гонг със замаяна глава и разтуптяно сърце успявах да се отскубна от това вълшебство.
Марина бе погълната от подготовката на дебюта. Дамарис също. Поради това разполагах с повече време и в ранните следобедни часове се връщах в зимната градина и продължавах работата си по изготвянето на каталога. Извън стъклените стени бе вече зима; вътре обаче цареше вечно тропическо лято.
Веднъж работих целия следобед сама. Неочаквано главата ме заболя, изправих схванатия си гръб и погледнах навън. Сухите клони на голямото дърво в задната част на градината стърчаха към небето и в ума ми неочаквано изплува споменът за сивите ноемврийски дни по Уошингтън Скуеър в Ню Йорк. В някои следобеди, когато в магазина нямаше посетители, а Джъстис Робинсън подремваше пред камината, аз предприемах кратки разходки в парка и с настъпването на вечерта се завръщах с пламнали страни и разведрена душа. В този миг в мен отново се обади болката, която смятах вече за преодоляна, и от очите ми бликнаха сълзи. Снех импулсивно престилката и я захвърлих встрани.
— Излизам. Ще ми подейства добре. — Все още не познавах добре Бостън, но пък градският парк се намираше само на пет преки от нас.
Трябва да призная със срам, че се прокраднах на пръсти покрай вратата на Дамарис. Този път не ми се водеха задушевни разговори, дори и самото й присъствие щеше да ме обремени излишно. Облякох палтото, взех мантона и се измъкнах незабелязано през големия портал. В лицето ме блъсна студен зимен вятър. Прозорците и тесните железни балкони по къщите по Комънуелт Авеню бяха хванали тънка ледена корица, а в отвърстията на украсените покриви черни птици търсеха подслон. Художествено изпълнените покриви на тези сгради ми напомняха френски дворци, а чудатите клони на възлестите тъмни дървета в градския парк изглеждаха досущ като фигури от стародавни времена или от старинни гравюри. За мое учудване тези мрачни образи не ме потискаха ни най-малко, те по-скоро внесоха необходимия порядък в мислите ми.