— Всичко се нарежда много удобно — няма да се налага да търсите дълго лилии и зюмбюли — казах сухо. Ако Слоун останеше верен на тази символика и избереше единствено цветя, подходящи за въвеждането на младо момиче в светското общество, той би трябвало да се спре главно на пролетни цветя и на някои ненатрапчиви растения, които иначе никога не се използват за украса на по-големи празненства. — Дамарис! Няма ли да е по-удачно тържеството да се проведе направо в зимната градина?
— Не! — Дамарис се изправи рязко в леглото, лицето й се напълни с кръв, а после пребледня като платно. Забелязвайки моето удивление, тя се овладя и прокара ръка по челото. — Не обичам зимната градина — прошепна. От тежкия дъх винаги ме заболява главата. Толкова много цветя на едно място ми действат потискащо.
— Как тогава ще ги понесеш на бала?
— Може пък да послужат на добра цел — отвърна Дамарис дяволито. — Ще ги използвам като претекст, когато ми се прииска да изчезна. Не ме гледай така неодобрително, Вини, ще видиш, че ще издържа. Та нали ти си ми моралната опора. Уорън също. За щастие Марина реши да забрави факта, че той е само един прост служител. По този начин ще си имам поне надежден кавалер. — Очите ни се срещнаха, тя поруменя и отмести поглед встрани. — Мистър Слоун — рече предпазливо, — се отнася много добре с мен.
Какво ли й става, запитах се. След което непоколебим, но отхвърлих от себе си налагащия се от само себе извод.
На следващия ден се опитах да се държа резервирано със Слоун, но не постигнах особен успех. Естественото му държане ме обезоръжаваше, а освен това и двамата зависехме един от друг. В крайна сметка той по нищо не приличаше нито на авантюрист, нито пък на зестрогонец. Бе само интелигентен млад мъж от средното съсловие, който компетентно и усърдно си върши любимата работа. И въпреки всичко в него сякаш се таеше нещо зловещо и нечисто.
От този ден нататък всеки следобед излизах в градския парк. Разходките ме освежаваха и пропъждаха от мен силния и потискащ аромат на туберози и гардении. Студеният зимен вятър ме отрезвяваше и с един замах изтриваше всички фантазии и видения, които цъфтяха и избуяваха сред тежкия парников въздух. Може би този въздух наистина бе отровен, но не в биологическия смисъл на думата, а защото просто бе изкуствен. В зимната градина фантазиите и виденията придобиваха огромни размери — точно както и цветята. Мислите ми, и без това изпълнени със сюжети от класиката и с ренесансови интриги, избуяваха подобно на клеомите в техните лехи. Но студеният, сив бостънски климат ме връщаше неумолимо и безотказно обратно на земята.
В средата на ноември въздухът беше доста студен; след дългите разходки из парка и пътя по Марлбру Стрийт обикновено се чувствах не само освежена и ободрена, а и доста премръзнала. По тази причина започнах да се отбивам в новия музей. Макар че по стените все още имаше много голи петна, човек можеше вече да си представи колко красиво ще стане тук един ден. Обикновено сядах на някое кадифено кресло и разглеждах съсредоточено произведенията на старите майстори — тайнствени, тъмни, проблясващи в позлатените си рамки. Понякога се хващах как разполагам мислено по стените един или друг експонат от колекцията Калхън. В тези мигове сякаш разбирах по-добре мисис Кабът и алчността, изписана в очите й.
Мисис Кабът бе председателка на дамския комитет към този музей и носеше титлата си като папска тиара. В един от споменатите следобеди тя влезе в музея през една от засводените порти, следвана на буксир от мишеподобната си щерка, и се насочи към мен. Точно в този миг се извърнах най-сетне от платното на моя любим Тинторето и понечих да им кимна, но се спрях навреме, тъй като мисис Кабът ме отмина, без да поздрави. Не мисля, че е искала да ме обиди; тя просто не ме забеляза, така както не виждаме мебелите, покрай които се движим. Срещнах погледа на дъщерята и тя го отклони встрани, плувайки в килватера на майка си като незначителна спасителна лодка зад могъщ презокеански параход.
Лицето ми буквално пламна. Та това е просто смешно, зауспокоявах се наум. В качеството си на платена компаньонка аз може и да не съществувам за тази жена, но този факт по никакъв начин не може да промени същинското ми място в семейството. Отново се обърнах към картината на Тинторето, мъчейки се възвърна самообладанието си.